ЖАЖДА

Хари спря и се заслуша в музиката.

— Не мога да го позная, преди да чуя изпълнителя.

— Изобщо няма да чуеш глас, ето това е най-якото — отвърна Йостайн. — Тейлър Суифт, „1989“.

Хари кимна. Спомни си, че Суифт или звукозаписната й компания бяха отказали да качат албума й в „Спотифай“ и като компромисен вариант пуснаха в платформата версия без вокал.

— С теб не бяхме ли на едно мнение, че днешните вокалисти трябва да са жени над петдесет?

— Не ме ли чу какво казах? В цялото парче тя изобщо не се обажда, Хари.

Хари се отказа да оспорва логиката на Йойстайн.

— Днес клиентите са подранили.

— Заради крокодилските наденички — поясни Йойстайн и посочи дългите пушени наденици, окачени над барплота. — През първата седмица явно им се струваше някак екзотично, но започнаха да се връщат и да си поръчват пак. Дали да не прекръстим бара на „Алигатора Джо“, „Евърглейдс“ или…

— На мен „Джелъси“ ми харесва.

— Добре, добре, просто се опитвам да измисля нещо оригинално. Някой ще ни отмъкне идеята.

— Още преди това ще ни хрумне някоя нова.

Хари сложи джезвето върху котлона и се обърна. В заведението влезе познато лице.

Хари скръсти ръце, докато въпросният посетител изтупваше снега от ботушите си и се взираше през помещението.

— Всичко наред ли е? — попита Йойстайн.

— Май не. Гледай кафето да не завира.

— Голям специалист стана и ти по турско кафе.

Хари излезе иззад бара и се приближи до мъжа. Той си беше разкопчал палтото.

— Хуле…

— Бернтсен…

— Нося ти нещо.

— Защо?

— Не искаш ли първо да разбереш какво е? — засмя се Бернтсен.

— Само ако отговорът на първия ми въпрос ми се види задоволителен.

Хари забеляза как Трюлс Бернтсен се опита да докара равнодушна усмивка, но не сполучи. Преглътна с мъка. Пък и сипаничавата му мутра беше пламнала. Е, зачервеното му лице можеше да се дължи и на студа отвън.

— Ти си пълен кретен Хуле, но веднъж ми спаси живота.

— Не ме карай да съжалявам. Изплюй камъчето.

Бернтсен извади тесте документи изпод палтото си.

— Леми… така де, Лени Хел е контактувал и с Елисе Хермансен, и с Ева Долмен. Ще видиш от тези разпечатки.

— Сериозно? — Хари огледа протегнатата към него жълта картонена папка, опасана с ластик. — Защо не занесеш материалите на Брат?

— Защото за разлика от теб тя си пази местенцето. Ще ги покаже на Микаел.

— Е, и?

— Следващата седмица той поема министерски пост. Няма да иска неприятности на финалната права.

Хари огледа изпитателно събеседника си. Отдавна му беше станало ясно, че Бернтсен не е толкова тъп, колкото понякога дава вид.

— Искаш да кажеш, че Белман ще възпрепятства евентуално преразглеждане на случая?

— Убийствата на Вампириста насмалко да осуетят плановете му за издигане — сви рамене Бернтсен. — Но вместо това разследването се превърна в един от най-големите му професионални успехи. Да не е луд да допусне нещо да компрометира създаденото впечатление.

— Мхм. Връчваш тези документи на мен, защото се опасяваш, че иначе ще попаднат в чекмеджето на главния секретар.

— Не в чекмеджето, а по-скоро в шредера, Хуле.

— Добре. Но така и не отговори на въпроса ми. Защо?

— Ти глух ли си? Шредерът!

— И какво ти пука на теб, Трюлс Бернтсен? Само не се опитвай да ме баламосваш. Ясен си ми като бял ден.

Трюлс изсумтя нещо.

Хари чакаше.

Бернтсен го погледна, отвърна очи и разтъпка краката си, все едно по тях още имаше полепнал сняг.

— Не знам — призна накрая той. — Честна дума, нямам представа. Помислих си, нека Магнюс Скаре да отнесе едно яко конско, задето си е свършил работата през пръсти, но май и това не е истинската причина. Самият аз не съм сигурен. Струва ми се, че искам само да… не, мамка му, и представа си нямам — той се прокашля. — Щом не ти се занимава, просто ще прибера книжата обратно в картотеката, пък ако ще да изгният там, все ми е тая.

След като Трюлс си тръгна от бара, Хари избърса влагата от прозореца и го проследи с поглед. Бернтсен вървеше с наведена глава под острата зимна светлина. Дали Хари се заблуждаваше, или Бернтсен наистина току-що показа симптоми на донякъде доброкачествената болест, наречена „полицейска непримиримост“?

— Какво носиш? — полюбопитства Йойстайн, когато Хари се върна зад бара.

— Полицейско порно — Хари шляпна жълтата папка върху плота. — Разпечатки, разпити…

— По случая с Вампириста ли? Не го ли разкрихте?

— Разкрихме го, но останаха някои дребни неясноти. Чиста формалност. Не чуваш ли, че кафето кипи?

— А ти не чуваш ли, че Тейлър Суифт не пее?

Хари отвори уста да отвърне нещо, но вместо това чу собствения си смях. Обичаше го този смахнат Йойстайн. Обичаше този бар. Наля в две чаши от злополучното кафе и започна да барабани с пръсти в ритъма на „Welcome То Some Pork“ върху папката. Заплъзга очи по страниците, докато си мислеше, че стига да не й додява с молби и да прояви търпение, Ракел ще се навие.

Внезапно погледът му се закова намясто.

Ледът под краката му се пропука.

Сърцето му заби учестено.

И ти ще се хванеш, в капана.

— Какво има? — попита Йойстайн.

— В смисъл?

— Ами изглеждаш, все едно си… така де…

— …

видял призрак? — предположи Хари и прочете пак, за да е сигурен.

— Не.

— А как изглеждам?