ЖАЖДА

Мехмет забеляза колко старателно жената се опитва да прикрие нетърпението си. Защо хората все се преструват? Какво толкова опасно намират в показването на емоциите си? Колкото и да не му се щеше да създава неприятности на единствения си редовен клиент, Мехмет нямаше избор. Двамата посетители му показаха полицейските си значки.

— Имаше среща с мъж, редовен клиент бара. Случило ли се е нещо?

— Не четете ли вестници? — попита с висок глас русият полицай.

— Не, предпочитам източници на нова информация.

Брат се усмихна.

— Жената е намерена убита тази сутрин. Разкажете за мъжа. Гаджета ли бяха?

Мехмет имаше чувството, че го заляха с кофа ледена вода. Убита? Посетителката, която преди няма и едно денонощие седеше жива-живеничка в бара, сега беше просто труп. Мехмет се стегна. Досрамя го от следващия въпрос, неволно изникнал в съзнанието му: ако споменат името на бара във вестниците, как ще се отрази това на бизнеса? Ще потръгне ли, или, напротив, ще се влоши? Впрочем, по-зле от сега нямаше накъде.

— Запознали се в Тиндър — отговори той. — Мъжът води тук всички жени, с които си урежда срещи. Представя се като Гайр.

— Представя се, казвате…

— Това му е истинското име, предполагам.

— С карта ли плати?

— Да.

— Дали ще успеете да откриете номера на картата му в системата?

— Сигурно да — усмихна се мрачно Мехмет.

— Заедно ли си тръгнаха?

— По отделно.

— Не си ли паснаха?

— Както обикновено Гайр се беше прицелил твърде нависоко. Преди да успея да им сервирам, тя вече го беше отсвирила. Като казах „сервирам“, да ви предложа нещо за…

— Няма нужда — прекъсна го Брат. — Тук сме по служба. И така, дамата си тръгна сама?

— Да.

— Видяхте ли някой да я последва?

Мехмет поклати глава, постави две чаши пред полицаите и посегна към бутилка ябълков сайдер.

— Заведението черпи. Пресен е, приготвен от ябълки местно производство. Заповядайте някоя вечер да изпиете по една бира. Първата е безплатна. Промоцията важи и за ваши колеги. Музиката допада ли ви?

— Да — кимна русият полицай. — „Ю Ту“ са просто…

— Не — отсече Брат. — Да сте чули или забелязали нещо, което може да представлява интерес за нас?

— Не. А, чакайте малко, сега ми хрумна. Тя спомена, че някакъв тип я преследвал — Мехмет вдигна глава, докато наливаше сайдера. — Музиката вървеше тихо, а тя говореше високо.

— Някой от другите посетители да я е заглеждал?

Мехмет поклати глава.

— Беше почти празно.

— Като сега?

Съдържателят сви рамене.

— Другите двама клиенти си тръгнаха преди Гайр.

— Ще ви представлява ли трудност да ни издиктувате номерата и на техните кредитни карти?

— Спомням си, че единият плати в брой. Другият не си поръча нищо.

— Къде бяхте между двайсет и два часа и един снощи?

— Аз ли? До дванайсет и нещо бях тук, после се прибрах.

— Някой може ли да го потвърди? Питам, за да не ви губим повечето времето.

— Да… не…

— Последно?

Мехмет се замисли. Ако замеси лихварска акула със съдебно минало, ще си навлече още неприятности. Реши да прибегне до този вариант само в краен случай.

— Не. Живея сам.

— Благодаря — Брат вдигна чашата като за наздраве, но след малко Мехмет схвана, че полицайката всъщност му сочи касовия апарат. — Ние ще пием специалния сайдер, докато вие търсите, става ли?

Трюлс опатка за нула време нощните заведения от поверения му периметър. Показваше снимката на бармани и сервитьори. Отговореха ли веднага с „не“ или „не знам“, не се занимаваше повече. Щом не знаят, не знаят. Какво повече да ги разпитва. Пък и днешният ден се проточи много изморителен. Освен това го чакаше още един ангажимент.

Трюлс тракна последната точка и огледа краткия, но по негово мнение много прецизен доклад. „Вж. приложения списък с питейни заведения, посетени от долуподписания в указания час. Никой от служителите на смяна не е виждал Елисе Хермансен във вечерта на убийството.“ Трюлс кликна върху „изпрати“ и стана.

Чу тихо звънене и видя как на стационарния телефон замига лампичка. На дисплея се изписа номерът на дежурната полицейска линия. Приемаха сигнали от граждани и ги препращаха само ако им се сторят подплатени с ценна информация. По дяволите, нямаше време за поредния бъбривец. Можеше да се престори, че не е чул обаждането. От друга страна обаче, ако получи важен сигнал по случая, ще снесе повече на когото възнамеряваше.

Вдигна слушалката.

— Да?

— Най-после! Никой не отговоря. Къде сте се покрили всички?

— По барове.

— Не разследвате ли уб…

— За какво става въпрос?

— На телефона имаме мъж, който твърди, че снощи бил на среща с Елисе Хермансен.

— Свържи го.

Чу се щракване. После някой задиша запъхтяно в слушалката. Човекът явно изпитваше страх.

— Полицай Бернтсен от Отдела за борба с насилието. Слушам ви, господине.

— Казвам се Гайр Сьоле. Видях снимката на Елисе Хермансен в сайта на „Ве Ге“. Обаждам се да съобщя, че снощи вечерях с жена, която много прилича на снимката от вестника. Малкото й име беше Елисе.

За пет минути Гайр Сьоле разказа за срещата в бар „Джелъси“ и как се прибрал малко преди полунощ. Трюлс си спомни смътно, че момчетата, дето се облекчавали в двора, видели Елисе жива след единайсет и трийсет.