ЖАЖДА

— Бернтсен? В Главното нямате ли фитнес?

— Имаме — той се приближи.

Стрелна пакистанците с предупредителен поглед „аз-съм-ченге-така-че-чупката“, но той не им подейства. Пък може и да бъркаше. Навярно не бяха от подземния свят. В Полицейската академия например вече следваха доста курсанти от арабски произход.

— Какво те води насам? — журналистката разхлаби колана.

Трюлс не се стърпя. Прикова поглед в тялото й да види дали талията пак ще набъбне до предишната обиколка.

— С теб можем да си бъдем от взаимна полза.

— Как по-конкретно? — тя приклекна до щангата и разви гайките от външната страна на дисковете.

Трюлс приклекна до нея и понижи глас:

— Нали каза, че плащате добре за информация?

— Така е — потвърди високо тя. — С какво разполагаш?

Трюлс се прокашля.

— Ще ти струва петдесет бона.

Мона До избухна в смях.

— Плащаме добре, Бернтсен, но си имаме лимит. Максималният хонорар е десет хиляди, и то когато става дума за истински апетитна хапка.

Трюлс кимна бавно, докато навлажняваше устни.

— Това не е апетитна хапка.

— Моля?

Той леко повиши глас:

— Казах: това не е апетитна хапка.

— А какво е?

— Тристепенно меню.

— Изключено — Катрине извиси глас, за да надвика какофонията от гласове, и отпи от коктейла „Бял руснак“. — В момента у нас не е удобно. Ти къде живееш?

— На „Юленльове“. Но нямам нищо за пиене, пълна кочина е и…

— Поне чисто спално бельо ще намериш ли?

Улрих сви рамене.

— Ще смениш чаршафите, докато аз си взема душ — отсече тя. — Идвам направо от службата.

— Какво ра…

— Интересува те само едно: утре ще ставам рано. Затова дай да… — и тя посочи изхода.

— Добре, но не искаш ли преди това да си допием питиетата?

Катрине си погледна чашата. Запали се по „Белия руснак“ от филма „Големия Лебовски“. Там Джеф Бриджис пиеше такъв коктейл.

— Зависи — отвърна тя.

— От какво?

— От въздействието на алкохола върху… върху теб. Улрих се разсмя.

— Ти какво? Да ме спечеш ли се опитваш, Катрине? Тя леко потръпна, когато чу името си от устата на непознатия.

— Страх ли те е да не се изложиш, Улрих?

— Никак — ухили се той. — Наздраве! Тези коктейли струват майка си и баща си.

Тя се усмихна. Улрих си беше екстра. Елегантен. Телесната маса беше първият и всъщност единствен критерий, по който Катрине отсяваше профилите. Тегло и ръст. Пресмяташе индекса на телесната маса с бързината, с която изпечен комарджия изчислява какви шансове има да обере пота. Стойността 26,5 кажи-речи влизаше в нормата. Преди да се запознае с Бьорн, Катрине не беше допускала, че ще приеме нещо над 25.

— Отивам в тоалетната. Ето номерчето ми от гардероба. Черно кожено яке. Изчакай ме до вратата.

Катрине стана и се насочи към тоалетната. Понеже дотогава не му се бе удала възможност да я огледа отзад, навярно сега Улрих зяпаше задника й. Катрине не се съмняваше, че ще остане доволен.

В дъното на заведението хората се бяха стълпили и тя с мъка си проправи път през навалицата, защото „прощавайте!“ не оказваше същото магическо въздействие като в по-цивилизовани райони, например в Берген. Явно потните тела я притиснаха силно, защото изведнъж я стегна задух. Разбута околните и след две-три крачки усещането, че кислородът е свършил, изчезна.

В коридора пред дамската тоалетна се виеше традиционната опашка, а пред мъжката нямаше никого. Катрине пак си погледна часовника. Главен следовател. Искаше утре да е първа в службата. Отвори решително вратата на мъжката тоалетна, влезе, подмина писоарите, където стояха двама мъже, и хлътна в една от кабинките. Приятелките й — впрочем съвсем малко на брой — все повтаряха, че никога не биха стъпили в мъжки кенеф, защото вътре било голяма мръсотия. Катрине обаче нямаше такива впечатления.

Смъкна панталона си и седна. Неочаквано някой почука предпазливо по вратата. Странно. Нали отвън се виждаше, че е заето? Катрине погледна към процепа между вратата и пода. Там се виждаха острите бомбета на чифт ботуши от змийска кожа. Дали пък някой, видял я да влиза в мъжката тоалетна, не беше решил да се пробва с надеждата, че и тя е експериментаторски настроена?

— Я се разка… — започна тя, но въздухът не й стигна. Пак ли й прилоша? Нима един-единствен ден като ръководител на разследване, което — вече й стана ясно — тепърва предстоеше да се разгръща — бе успял дотам да разклати нервите й? Божичко…

Катрине чу гръмките гласове на двама тийнейджъри.

— Направо лудница, човече!

— Яката работа!

Бомбетата на ботушите се отместиха. Катрине се ослуша, но не чу стъпки. Свърши си работата, отключи, отиде до мивката. Пусна чешмата. Разговорът между двамата младежи до писоарите секна.

— Ти какво правиш тук? — попита единият.

— Пишкам и си мия ръцете — отвърна тя. — Обърнете внимание на последователността.

Изтръска водата от ръцете си и излезе.

Улрих я чакаше отвън. Беше й взел якето. Приличаше на куче, размахващо опашка с пръчка в уста. Катрине решително пропъди визуалната аналогия.

Трюлс шофираше към къщи. Наду радиото, защото пуснаха любимото му парче на „Моторхед“. Той винаги си беше мислил, че се казва „Асе of Space“, докато един ден, на някакъв купон в гимназията, Микаел извика на всеослушание: