ЖАЖДА

Микаел Белман стоеше пред прозореца на дневната. Тук, от високото, от къщата им в Хьойенхал, виждаше центъра на Осло като на длан. Простираше се на запад под Холменколен. Тази вечер градът блещукаше по-ярко от диамант под лунната светлина. Неговият диамант.

Децата му спяха спокойно. Градът му — сравнително спокойно.

— Какво има? — попита Ула и вдигна очи от книгата си.

— Убийството… трябва да бъде разкрито.

— Че кое убийство не трябва…

— Това прерасна в голям казус.

— Жертвата е само една.

— Друго ме притеснява.

— Медийната шумотевица ли?

Той усети язвителната нотка в гласа й, но не се впечатли. Напоследък Ула се беше кротнала. Всичко пак си дойде на мястото. Защото съпругата му си даваше сметка къде е нейното място. Тя не търсеше конфронтация с когото и да било. Обичаше да се грижи за семейството си, да говори гальовно на децата, да чете. Плахата критика в гласа й не изискваше отговор. А дори да й отговори, тя няма да разбере, че за да останеш в историята като добър владетел, има две възможности. Или да ти провърви и да седнеш на престола в години на благоденствие, или да се откроиш, като изведеш страната от кризисен период. Ако няма криза, можеш да я създадеш изкуствено; да поведеш война и да наблегнеш в каква тежка ситуация би изпаднала страната, ако владетелят не я поведе към война, да сгъстиш преднамерено черните краски. Дори войната да е малка, важно е да бъде спечелена. Микаел Белман предприе втората тактика. Пред медиите и градския съвет разду статистиката за броя на кражбите, дело на емигранти от прибалтийските републики и Румъния, и предрече мрачно бъдеще. Отпуснаха му допълнителни средства, за да спечели тази на практика малка битка, но добила в медиите мащабите на война. А с последните числа, представени дванайсет месеца по-късно, той косвено се самопровъзгласи за победител.

Ала новото разследване беше война, която Белман не можеше да режисира по собствено усмотрение, а след обширната публикация във „Ве Ге“ войната се разрасна и той си даваше сметка за това. Защото медиите неслучайно се наричат четвърта власт. Микаел си спомняше свлачището на остров Свалбард. Двама загинали и десетима останали без покрив. Няколко месеца по-рано по време на пожар в жилищна сграда в Недре Айкер трима души изгубиха живота си, а десетина — дома си. На втория случай медиите отделиха скромно внимание, както в повечето случаи, когато става дума за битов инцидент или автомобилна катастрофа. Виж, свлачището на далечния остров криеше потенциал на медийна сензация — точно като железните зъби в момента. И в резултат медиите гракнаха, сякаш е настъпила национална катастрофа. Министър-председателката — която скачаше, щом медиите й подвикнат „хоп“ — направи официално изявление пред нацията, предавано пряко по телевизията. И зрителите, сред които и потърпевшите от пожара в Недре Айкер — се питаха къде е била госпожа министър-председателката, когато домовете им горяха. Микаел Белман не изпитваше затруднения как да им отговори. Заедно със съветниците си се е ослушвала за сеизмична активност в медиите. Такава просто е липсвала.

Сега обаче Микаел Белман усещаше как земята се тресе. Точно в момента, когато в качеството му на успешен главен секретар му се отваряше възможност да влезе в кулоарите на властта, не можеше да си позволи да изгуби настоящата война. Налагаше се да впрегне всички ресурси за разкриването на това убийство, все едно си има работа с вълна от престъпност — чисто и просто защото Елисе Хермансен беше влиятелна, образована чистокръвна норвежка в средата на трийсетте и защото беше убита не с желязна щанга, нож или пистолет, а с метални зъби.

Именно затова Белман взе решение, което му струваше огромен компромис със самия себе си. По редица причини. Друг начин обаче просто нямаше.

Налагаше се да го привлече в екипа.

ШЕСТА ГЛАВА

Петък сутринта

Хари се събуди. Отгласът от сън или вик отглъхна. Запали си цигара и се вслуша в себе си. Как се събуждаше днес? Разновидностите се свеждаха до пет. Първи вид: събуждане в работен режим. Доскоро беше най-приятното. Хари се потапяше в разследвания случай. Понякога нощната почивка и сънищата му предоставяха нова гледна точка и още докато лежеше в леглото, прехвърляше наум всичко налично, улика по улика, факт по факт, само че под различен ъгъл. Провървеше ли му, съзираше нови закономерности, успяваше да зърне някое ъгълче от задната страна на луната. Не защото тя се бе завъртяла. Защото той бе променил местоположението си.