Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)

Египет беше оплетен като в мрежа от сложните връзки на бюрокрацията, която бе давала живот на страната в продължение на две или три хиляди години. Новата македонска аристокрация, която се нанесе край Нил заедно с първия Птолемей, не можеше да ограничи властта на чиновниците. Вместо това бюрократичната система само се преподреди, като най-горните етажи на властта се заеха от македонци, под тях застанаха наследниците на смесени бракове между македонци и египтянки, а чистокръвните египтяни (с изключение на жреците) се озоваха на дъното. Всичко това допълнително се усложняваше от факта, че армията се попълваше от евреи. Ловкият и дори коварен Аристарх беше пряк наследник на един от по-известните александрийски библиотекари и беше прекарал достатъчно дълго време като висш държавен служител, за да знае как функционира египетската държавна машина. Тъй като египетското духовенство не желаеше царството им да попадне под римско владение, Аристарх беше убедил жреците да склонят към по-висока годишна рента за Авлет, така че царят да може по-лесно да покрие изискванията на римляните. Между другото само Аристарх знаеше какви са истинските размери на царските доходи: Авлет тънеше в неведение.

След като престоя в Рим месец, Аристарх си даде сметка, че купуването на гласове сред педариите — сенаторите без право на изказване в Сената — и на онези техни колеги, които нямаше да се издигнат по-високо от претор, няма да е достатъчно за Авлет да се сдобие с желаното потвърждаване. На Аристарх му беше нужен консуларен сенатор, но не от средата на добрите люде. Трябваха му Марк Крас, Помпей Велики или Гай Цезар. Но тъй като египтянинът стигна до този мъдър извод, преди да се е разчуло за триумвирата, той не направи точния избор към кого от тримата да се обърне. Избра си Помпей, който беше толкова богат, че няколко хиляди таланта египетско злато го оставяха безразличен. Той беше изслушал безучастно Аристарх и накрая вяло обеща, че ще помисли.

Разговорите с Крас изглеждаха безсмислени, нищо че страстта му към златото беше всеизвестна. Именно Крас бе настоявал навремето Рим да анексира Египет, а доколкото Аристарх имаше представа за нещата, навярно продължаваше да го желае. Тогава оставяше само Гай Цезар, с когото Аристарх реши да разговаря насред суматохата около подготовката на втория поземлен закон и малко преди сватбата на Помпей с Юлия.

Цезар добре си даваше сметка, че Ватиний можеше да прокара през плебейското събрание плебисцит, който да осигури на консула управлението на някоя провинция, но народният трибун не можеше да направи нищо по финансовите въпроси. Сенатът щеше да си отмъсти за решението му да търси подкрепата на плебса и щеше да му остави трохи. Нещо повече: и ограничените субсидии, които Цезар би получил като управител, щяха да се бавят до последния възможен момент. А това беше съвсем неизгодно за него. В Италийска Галия имаше на разположение два легиона, а с тях не би успял да постигне това, което беше запланувал. Трябваха му най-малко четири, всеки от тях с попълнен личен състав и с цялото необходимо снаряжение. Но набирането и въоръжаването на два легиона струваше пари, каквито той не би успял да измъкне от Сената при условие, че никой съсед не е нападнал страната. Цезар смяташе да води не защитни, а завоевателни войни, а това не отговаряше на римската и сенатската политика. Всеки се радваше, когато към империята се прикрепеше някоя свежа и богата на ресурси провинция, но подобно разширение можеше да бъде резултат единствено от отбранителни войни, подобни на онези, които навремето Помпей бе водил с източните царе.

Цезар разбра откъде ще дойдат парите за неговите легиони в мига, в който александрийската делегация стъпи на римска земя. Щеше да планира всичко най-подробно заедно с гадеския банкер Балб.

Когато в началото на май Аристарх се яви в Държавния дом, Цезар го посрещна любезно и го разведе из представителните части на сградата. Аристарх изразяваше своята възхита от видяното, но не беше трудно да се усети, че Държавният дом не интересува особено първия министър на Египет. Цезар се убеди, че човекът е дошъл по сериозни дела.

— Предполагам — рече той на Аристарх, — че след като вече три месеца стоиш в Рим, без да си постигнал нищо, предпочиташ да бъдем по-откровени един с друг.

— Истина е, че ми се ще да се прибера в Александрия възможно най-скоро, Гай Цезар — призна Аристарх, чиито светли коси и сини очи подсказваха, че е от македонско потекло. — Но не ми е позволено да си тръгна от Рим, без да отнеса със себе си радостни вести за царя.

— Радостни новини ще можеш да занесеш, когато пожелаеш, стига да се съгласиш с моите условия — окуражи го Цезар. — Дали ще бъде достатъчно сенатът да потвърди официално властта на царя и да го обяви за приятел и съюзник на римския народ?

— Не смеех да се надявам за нещо повече от първото — отговори Аристарх, притеснен от цената. — Да бъде признат цар Птолемей Филопатор Филаделф за римски приятел и съюзник надминава и най-смелите ми мечти.