Жестокият месец

Клара кимна. Представяше си ръката, сложила отровата, но не и човека. Спомни си всички гости, които бяха у тях онази вечер. Мосю Беливо? Хейзъл и Софи? Одил и Жил? Наистина, Одил убиваше стиховете, но нищо друго...

Рут?

Питър казваше, че старата поетеса е единственият човек, когото познава, способен на убийство. Тя ли го бе извършила? Та Рут дори не бе на сеанса. Но може би не е било необходимо...

– Сеансът има ли нещо общо с убийството? – попита Клара.

– Мисля, че той е бил една от съставките. Като ефедрина.

Клара отпи глътка студено кафе.

– Това, което не мога да разбера, е защо извършителят е решил да убие Мадлен точно в онази нощ.

– Не ви разбрах.

– Защо ѝ е дал ефедрина по време на партито? Ако е искал да го извърши по време на сеанс, защо не в петъчния?

Това бе въпрос, който и Гамаш си задаваше. Защо е чакал до неделя? Защо не я е убил още в петък?

– Може би се е опитал – отбеляза Гамаш. – В петъчната вечер не се ли случи нещо странно?

– По-странно от призоваване на мъртвите ли? Не си спомням.

– Мадлен с кого вечеря тогава?

– С Хейзъл, предполагам. Не, чакайте. Тогава не се прибра вкъщи. Остана тук.

– В бистрото ли вечеря?

– Не, с мосю Беливо. – Клара погледна голямата недодялана дървена постройка срещу площада, която бе негов дом. – Аз го харесвам. Повечето хора го харесват.

– Повечето, но не всички.

– Нищо ли не ви убягва? – засмя се Клара.

– Когато ми убягват неща или ги пропускам, те се натрупват, надигат се и накрая отнемат живот. Затова се старая да не го правя – усмихна се Гамаш.

– Разбирам. Единственият човек, за когото знам, че не обича мосю Беливо, е Жил Сандон. Но пък той е странен екземпляр. Познавате ли го?

– Работи в гората, нали?

– Прави удивителни мебели, но си мисля, че има причина да работи с дървета, а не с хора.

– Какво е отношението на мосю Беливо към него?

– О, съмнявам се, че изобщо забелязва обидите му. Толкова мил човек е. Дойде на сеанса само за да прави компания на Мад. Виждаше се, че заниманието изобщо не му харесва. Вероятно заради покойната му жена.

– Уплашил се е, че може да се върне?

– Може би – засмя се Клара. – Бяха много близки.

– Мислите ли, че е очаквал да се появи?

– Жинет ли, покойната му съпруга? Никой от нас не очакваше нищо. Поне на първия сеанс в бистрото. Беше на шега. И все пак мисля, че го разстрои. Каза, че вечерта след него не е спал добре.

– Но вторият сеанс е бил различен – отбеляза Гамаш.

– Беше лудост да отидем там.

Клара стоеше с гръб към имението „Хадли“, но имаше чувството, че къщата я гледа.

Гамаш се обърна. Усети студ отвътре, който се усилваше и се сливаше с хладния влажен въздух край него. Хълмът ги заплашваше, дебнеше ги, чакаше подходящия момент да ги връхлети. Но не, помисли си Гамаш. Злото от имението „Хадли“ нямаше да връхлети. То щеше да пропълзи. Бавно. Почти незабележимо, докато някоя сутрин се събудиш погълнат от отчаянието и скръбта му.

– Когато се качвахме по хълма онази нощ, стана нещо странно – спомни си Клара. – Тръгнахме заедно, приказвахме си, но когато приближихме имението, се умълчахме и разделихме. Мисля, че къщата създава изолация. Аз бях почти най-отзад. Мадлен вървеше последна.

– Мосю Беливо не беше ли с нея?

– Не, и това е странно. Приказваше си с Хейзъл и дъщеря ѝ. Не беше виждал Софи отдавна. Може би са приятели, защото тя седна до него на вечерята. По едно време задминах Одил, която беше спряла. После чух двете с Мадлен да си говорят.

– Необичайно ли ви се стори?

– Не беше нещо нечувано, но не мисля, че двете имаха допирни точки. Не си спомням какво точно си приказваха. Останах с впечатление обаче, че Одил беше разпалена. Разправяше на Мад колко била красива и как всички я обичали. Нещо от този род, но странното е, че това май смути Мадлен. Опитах се да чуя повече, но не можах.

– Какво мислите за Одил?

Клара се разсмя, но се спря.

– Ох, извинете, не беше много учтиво. Но всеки път, когато си помисля за нея, се сещам за стихотворенията ѝ. Не мога да си представя защо изобщо ги съчинява. Дали си мисли, че е добра?

– Сигурно е трудно да се прецени – отбеляза Гамаш и Клара усети как змията на съмнението отново стяга сърцето ѝ и пропълзява в главата ѝ.

Обхвана я страх, че и тя е заблудена като Одил. А ако Фортен дойдеше и ѝ се изсмееше? Вярно, беше виждал някои от творбите ѝ, но може би тогава е бил пиян или не съвсем в час. Може би е видял картините на Питър и ги е помислил за нейните. Сигурно така е станало. Нямаше начин великият Фортен наистина да хареса произведенията ѝ. И какво да хареса? Онова недовършено недоразумение в ателието ѝ?

– Одил и Жил отдавна ли са заедно? – попита Гамаш.

– От няколко години. Познават се отдавна, но се събраха едва след развода му.

Клара замълча и отпи глътка кафе.

– Какво има? – попита Гамаш.

– Мислех си за Одил. Сигурно ѝ е трудно.

– Кое?

– Имам чувството, че се старае прекалено много. Като катерач. При това не много добър. Вкопчена отчаяно, за да спаси живота си, като се опитва да не показва колко е уплашена.

– Вкопчена в какво?