Жестокият месец

Лакост мълчеше и чакаше. Гамаш я бе научил на търпение.

– Но не бих казал, че се изненадах. Мад не нараняваше хората умишлено, но го правеше. А когато се почувстваш достатъчно наранен...

Нямаше нужда да довършва изречението.

* * *

Робер Лемио се бе отбил през „Тим Хортънс“60 в Ковънсвил на път за Трите бора и сега по средата на масата имаше няколко двойни кафета и шарени кутии с понички.

– Браво, момче! – възкликна Бовоар, когато ги видя, и потупа младежа по гърба.

Лемио натрупа още червени точки, тъй като бе запалил старата чугунена печка в средата на помещението.

Вътре миришеше на картон и кафе, на понички и сладникав дим от горяща дървесина.

Бовоар обяви началото на сутрешната оперативка точно когато влезе Ивет Никол – закъсняла и рошава както винаги. Всички докладваха какво са свършили, а Гамаш завърши с доклада от аутопсията.

– Значи Мадлен Фавро е имала болно сърце – обобщи Лемио. – Убиецът би трябвало да го е знаел.

– Вероятно. Според съдебния лекар е трябвало да се комбинират три неща. – Бовоар застана до статив с няколко големи листа бяла хартия. Размаха маркера си като магическа пръчка и започна да изброява: – Първо, конска доза ефедрин. Второ, уплаха по време на сеанса. И трето, болно сърце.

– Защо тогава не я е убил по време на сеанса в петък? – попита Никол. – И трите елемента са били налице. Или поне два от тях.

– Точно това се опитвам да си обясня – заяви Гамаш, който слушаше разговора и пиеше кафе. Пръстите му лепнеха от шоколадовата глазура на поничките. Избърса ги в малка салфетка и се наведе напред. – Дали сеансът на Разпети петък е бил генерална репетиция? Или прелюдия? Дали Мадлен е казала, или е направила нещо, което е довело до убийството ѝ два дни по-късно? Има ли връзка между двата сеанса?

– Съвпадението би било твърде голямо, ако не са – отбеляза Лемио.

– Ох, стига. Не му се подмазвай – измънка Никол, като махна с ръка към Гамаш.

Лемио замълча. Получил бе нареждане да се подмазва. Беше специалист по подмазване и си мислеше, че го прави много фино. Но тази кучка разваляше всичко. Фасадата му на умен и многострадален младеж се пропукваше под насмешките на Никол. Мразеше я и ако нямаше по-важна задача, щеше да се занимае с нея.

– Помислете само – продължи Никол, без да го удостои с повече внимание. – Ясно е като бял ден. Въпросът е не къде е връзката, а къде липсва връзка. По какво се различават двата сеанса?

Облегна се назад и изгледа всички победоносно.

Странно, но никой не скочи да я поздравява. Мълчанието се проточи. Гамаш бавно се изправи и отиде при Бовоар.

– Може ли?

Взе маркера от ръката му и започна да пише на нов лист: „По какво се различават двата сеанса?“

Никол се усмихна самодоволно и Лемио кимна, но под масата бе стиснал ръцете си в юмруци.

* * *

След срещата с Франсоа Фавро Изабел Лакост отиде направо в гимназията на Мадлен. Беше голяма червена тухлена сграда с надпис, който гласеше, че е построена през 1867 година. Не приличаше на нейното училище нито по външен вид, нито по атмосфера. Това на Лакост бе модерно, голямо, френско. Но щом влезе в старата сграда, моментално се пренесе в оживените училищни коридори от детството си. Как се опитваше да си спомни комбинацията за шкафчето си, как се стараеше да приглади косата си или да я среше назад – в зависимост от модата на деня. Все се стараеше. Като каякар, който се спуска по бърза река и има чувството, че все изостава с едно загребване.

Звуците бяха познати – ек на гласове в широко помещение, тътрене на крака по мозайката, но окончателно я върнаха назад във времето миризмите. На книги и почистващ препарат, на домашни сандвичи, които престояваха и гниеха в шкафчетата. И на страх. Училищата миришеха най-много на това, повече дори от миризмите на потни крака, евтини парфюмчета и развалени банани.

– Събрах каквато информация намерих – заяви госпожа Плант, училищната секретарка. – Още не съм била тук, когато Мадлен Ганьон е била ученичка. Всъщност не е останал никой от учителите и другите служители от онова време. Било е преди трийсет години. Но всички архиви са в компютъра. Разпечатах списък с оценките ѝ през годините и намерих някои други неща, които може да ви заинтересуват. Включително това. – Плант постави ръка върху купчина годишници.

– Много сте любезна, но мисля, че списъкът с оценките е достатъчен.

– Ама вчера изгубих половин ден да ги търся в хранилището.

– Благодаря ви. Сигурна съм, че са много интересни.

Лакост взе купчината с разпечатките и двете излязоха от кабинета.

– Имаме нейни снимки на стената – похвали се Плант и тръгна напред. Коридорите започваха да се пълнят, да кънтят с неразбираемите крясъци на хлапета, които се поздравяваха и ругаеха.

– Ето тук. Всякакви снимки. Сега трябва да се връщам на работа. Ще се справите ли?

– Много ни помогнахте. Ще се справя.