Жестокият месец

– Хубаво. А сега се връщай на работа и се съсредоточи върху разследването. Не оставяй тази работа да те разсейва и не се тревожи. Аз ще се погрижа.

* * *

Арман Гамаш се облече и докато слизаше по стълбите, постепенно се потопи в засилващия се аромат на силно кафе. Отдели няколко минути за събуждащата течност, бухнал кроасан и сладки приказки с Габри. Рошавият хотелиер му разказа как е разгласил за сексуалната си ориентация, как е казал на близките си и колегите в инвестиционната къща, където работел, че е гей. И докато го слушаше, Гамаш осъзна, че събеседникът му разбира как се чувства той в момента. Гол, изложен на показ, принуден да се срамува от нещо, което не бе срамно. По свой особен, тих начин Габри му казваше, че не е сам. Гамаш му благодари, сложи си гумените ботуши и непромокаемото работно яке и излезе да се поразходи. Имаше да мисли за много неща и знаеше, че на всичко може да намери отговор, докато се разхожда.

Ръмеше леко и всички весели пролетни цветя бяха повалени като млади войници, загинали в сражение. Двайсетина минути Гамаш вървя с ръце, сключени зад гърба. Обикаля улиците на тихото селце, докато то бавно се събуждаше – прозорците светваха, кучета излизаха на разходка, огньове пламваха в камините. Беше мирна сцена.

– Здравейте – извика Клара Мороу. – Беше застанала в градината си с чаша в ръка и мушама, наметната върху халата. – Излязох да видя пораженията. Довечера свободен ли сте за вечеря? Решихме да поканим няколко души.

– Звучи чудесно, благодаря. Ще дойдете ли да ми правите компания? – Гамаш посочи маршрута си около градския парк.

– С удоволствие.

– Как върви рисуването? Чух, че Дени Фортен ще идва скоро. – Видя изражението ѝ и разбра, че е настъпил нещо лепкаво и смрадливо. – Май не трябваше да го споменавам.

– Не, не. Просто съм в малко затруднение сега. Неща, които преди няколко дни ми се струваха съвсем ясни, сега са замазани и объркани. Нали знаете как е?

– Знам – унило отговори Гамаш.

Клара го погледна. Често се чувстваше глупаво и неадекватно в чужда компания. Но до инспектора винаги се чувстваше пълноценна.

– Какво беше мнението ви за Мадлен Фавро?

– Харесвах я – отговори Клара, след като се замисли за момент. – Даже много. Не я познавах добре. Наскоро бе станала член на женското дружество към англиканската църква. Голям късмет за Хейзъл.

– Как така?

– Тя трябваше да поеме председателското място от Габри този септември, но Мадлен каза, че ще я замести.

– Това не подразни ли Хейзъл?

– Явно никога не сте били член на подобно дружество.

– Даже не съм англиканец.

– Много е забавно. Правим благотворителни обеди, а два пъти годишно – разпродажби. Но е ад да го организираш.

– Ад, значи – усмихна се Гамаш. – Само извършили смъртни грехове ли стават председатели на женското дружество към англиканската църква?

– Сто процента. Нашето наказание е да прекараме вечността в набиране на доброволци.

– Значи, Хейзъл е била доволна, че това ѝ се маха от главата, така ли?

– На върха на щастието беше. Може би точно с тази цел доведе Мадлен. Двете бяха добър екип, макар и коренно различни.

– В какъв смисъл?

– Ами, Мадлен винаги те караше да се чувстваш добре. Смееше се много и умееше да изслушва. Беше много забавна. Но ако си болен или се нуждаеш от нещо, тогава на помощ идваше Хейзъл.

– Мадлен повърхностен човек ли беше? Как мислите?

Клара се подвоуми, преди да отговори:

– Струва ми се, че Мадлен бе свикнала да получава каквото пожелае. Не че беше алчна, просто все така ставаше.

– Знаехте ли, че има рак?

– Да. На гърдата.

– А дали е била здрава?

– Мадлен ли? – Клара се засмя. – По-здрава от мен и вас. Беше в страхотна форма.

– Забелязахте ли промяна у нея през последните няколко седмици или месеци?

– Промяна ли? Не, не мисля. Изглеждаше ми същата.

Гамаш кимна и продължи:

– Смятаме, че веществото, което я е убило, е било сипано в храната ѝ на вечеря. Да сте видели или чули нещо странно?

– В онази групичка ли? По-скоро бих се притеснила, ако чуя нещо нормално от тях. Но казвате, че я е убил някой, който е бил на вечерята у нас, така ли? Дал ѝ е ефедрина?

Гамаш кимна.

Клара се замисли, опита се да си спомни събитията по време на вечерята. Как бе донесена храната, затоплена, подготвена, сипана в чинии. Как хората седнаха. Как си подаваха различните ястия.

Не, всичко изглеждаше естествено и нормално. Ужасно бе да си помисли, че някой от седящите край масата е отровил Мадлен, но трябваше да признае, че не се изненада. Ако беше убийство, го бе извършил някой от тях.

– Сипвахме си от едни и същи чинии. Възможно ли е отровата да е била за друг?

– Не – отговори Гамаш. – Изпратихме остатъците от вечерята за изследване и в никое от ястията нямаше ефедрин. А и всички сте си сипвали от общите чинии, нали? За да е сигурен, че точно определен човек ще вземе ефедрина, убиецът е трябвало да го даде директно на Мадлен. Да го сипе в нейната чиния.