Жестокият месец

– Да – потвърди медиумката. – Бях посочила половината пакети и казала какво има вътре пред всички, когато рожденичката се разрева. До ден днешен си спомням как се огледах и всички момиченца, моите приятелки, ме гледаха. Ядосани и разстроени. А зад тях – майките им. Уплашени. След този ден всичко се промени. Мисля, че винаги съм виждала скрити неща, но съм приемала, че и всички останали ги виждат. Чувах гласове, виждах духове. Знаех какво ще стане. Не всичко. Беше избирателно. Но се случваше достатъчно често.

Гласът ѝ беше безгрижен, но Гамаш знаеше, че не ѝ е било лесно. Погледна клиентите, които вечеряха тихо и спокойно на другите маси. Никой не беше седнал близо до Жана. Побърканата, медиумката. Вещицата. Знаеше, че са добри хора. Но и добрите хора се страхуват.

– Сигурно ви е било трудно – отбеляза.

– За други е било много по-трудно. Повярвайте ми, знам за такива случаи. Не съм ничия жертва, инспекторе. Пък и никога не си губя ключовете. Вие можете ли да го кажете за себе си?

Докато говореше, гледаше Гамаш, но после се обърна към Бовоар и усмивката ѝ посърна. Изражението ѝ бе толкова състрадателно, така разбиращо, че Жан Ги почти призна, че и той никога не е губил своите.

Наистина се оказа, че е роден с було на лицето. Обади се на майка си. Попита я и след кратко колебание тя призна.

– Mais, maman, защо не си ми казала?

– Притеснявах се. В онези времена се смяташе за срамно, Жан Ги. Дори монахините в болницата бяха разстроени.

– Но защо?

– Бебе, което се роди с було от плацентата върху лицето, е или прокълнато, или благословено. Означава, че виждаш неща, знаеш неща.

– А виждал ли съм?

Почувства се като глупак, че пита. Все пак той самият би трябвало да знае.

– Нямам представа. Когато казваше нещо странно, гледахме да не ти обръщаме внимание. След време престана. Съжалявам, Жан Ги. Може би сме сгрешили, но не исках да си прокълнат.

„Аз или ти?“ – изкуши се да попита.

– Но може и да съм благословен, maman.

– Това също е проклятие, миличък.

Майка му го бе родила с глава, цялата покрита с було от плацента. Нещо, което го изолираше от света. Мембрана, която е трябвало да остане в утробата, но някак си се беше залепила по него. Беше рядко и смущаващо явление и дори днес, ако можеше да се довери на прочетеното в интернет, хората вярваха, че на родените с було е отредена необикновена съдба. Живот, пълен с духове, с мъртви и умиращи. И със способност да предсказват бъдещето.

Затова ли работеше в отдел „Убийства“? Затова ли прекарваше дните си с наскоро умрелите и преследваше хора, които създават духове? Повече от десет години иронизираше и критикуваше главния инспектор, задето разчиташе на интуицията си. А шефът му просто се усмихваше и продължаваше, докато Бовоар се прекланяше пред съвършенството на фактите, пред нещата, които можеш да пипнеш, видиш и чуеш. Сега не беше толкова сигурен.

– Какво ви доведе тук? – попита Гамаш.

– Получих брошура по пощата – отговори Жана. – Изглеждаше прекрасно, а имах нужда от почивка. Мисля, че вече ви го казах.

– Да си медиум, е уморително, така ли? – неочаквано прояви интерес Бовоар.

– Да работиш като секретарка във фирма за употребявани коли, е уморително. Трябваше да си почина, а Трите бора изглеждаше идеалното място.

Дали да разкаже останалото? За надписа върху брошурата? Беше видяла същата листовка в пансиона и там нямаше такъв надпис. Дали някой специално бе написал онова странно послание върху нейната брошура, за да я примами в селото? Или си въобразяваше?

– Откъде сте? – попита Гамаш.

– От Монреал. Там съм родена и израснала.

Главният инспектор ѝ подаде годишника.

– Познато ли ви е?

– Годишник. И аз имам такъв от училище. Не съм го отваряла от години. Може дори да съм го изгубила.

– Не казахте ли, че никога нищо не губите? – попита Бовоар.

– Нищо от нещата, които не искам да изгубя – усмихна се Жана и върна годишника на Гамаш.

– В коя гимназия сте учили? – попита главният инспектор.

– В „Гарет Джеймс“, във Вердюн. Защо?

– Опитвам се да свържа някои факти. – Гамаш бавно завъртя коняка в чашата си. – Хората рядко убиват някого, когото не познават. В този случай има нещо странно.

Главният инспектор остави нещата така. Не смяташе за необходимо да обяснява повече. След малко Жана каза:

– Има някаква задушевност около този случай. Нещо повече, изглежда пренаселен.

Гамаш кимна, все още загледан в кехлибарената течност:

– В неделята на Великден миналото е застигнало Мадлен в имението „Хадли“. Вие сте съживили нещо.

– Не е честно. Накараха ме да проведа сеанса. Идеята не беше моя.

– Можехте да откажете. Току-що казахте, че знаете, чувствате, виждате неща. Не усетихте ли, че нещо се мъти?

Вятърът виеше навън. Жана Шове се замисли за онази нощ в същото това бистро. Някой бе предложил да направят втори сеанс. В имението „Хадли“. И настъпи промяна. Жана я усети. Някакъв страх се промъкна във веселия им кръг. Погледна крадешком към Мадлен и красивата, радостна жена ѝ се стори нервна и тревожна. Дори не я позна.