Жестокият месец

– Отношенията майка – дете са класически пример. Някои майки се стремят да подготвят децата си за самостоятелен живот в широкия свят. Да ги научат да бъдат независими, да си изберат половинка и да станат добри родители. Да живеят както искат и да вършат това, което ги прави щастливи. Това е любов. Други, каквито срещаме постоянно, се вкопчват в децата си. Преместват се да живеят в същия град, в същия квартал. Живеят чрез тях. Задушават ги. Манипулират ги, вменяват им вина, осакатяват ги.

– Осакатяват ли ги? Как?

– Като не ги научават да бъдат независими.

– Но това не важи само за майките и децата.

– Не. Същото е в приятелствата, в брака. Във всяка интимна връзка. Любовта е да желаеш най-доброто за другия. Привързаността е да го държиш като заложник.

Гамаш кимна. Беше виждал доста такива случаи. Заложниците не могат да избягат, а когато се опитат, се случват трагедии.

– А последният пример? – Инспекторът отново се наведе към Мирна.

– Равнодушие и самообладание. Мисля, че е най-лошият и най-вреден случай на близки противоположности. Самообладанието е баланс. Когато в живота ни се случи трагедия, страдаме силно, но успяваме да я преодолеем. Сигурно сте виждали такива случаи. Хората, които някак преживяват загубата на дете или на половинката си. Като психолог го виждам постоянно. Невъобразима болка и скръб. Но дълбоко в себе си хората намират опора. Това е самообладание. Способността да приемеш нещата и да продължиш напред.

Гамаш кимна. Виждал бе силно опечалени семейства, преодолели убийството на любим човек. Някои дори бяха събрали сили да простят на убиеца.

– А какво е равнодушието? – попита, като все още не разбираше връзката.

– Помислете. Всички тези стоици. Стиснали устни. Спокойни пред лицето на трагедията. Някои наистина са храбри. Но други – Мирна понижи глас – са психопати. Не чувстват болка. И знаете ли защо?

Гамаш не отговори. Бурята биеше по прозорците, сякаш ожесточено се опитваше да прекъсне разговора им. По стъклата дрънчаха ледени парчета, лепеше се сняг, който постепенно закриваше гледката към селото, докато двамата с Мирна се почувстваха изолирани в собствен свят.

– Психопатите не ги е грижа за другите. Не изпитват емоциите, които ние чувстваме. Те са като Невидимия54, увит с човешка обвивка, но кух отвътре.

Гамаш го побиха тръпки.

– Проблемът е как да различиш едните от другите – прошепна Мирна и отново спря поглед върху бакалина. – Хладнокръвните хора са невероятно смели. Приемат болката, изпитват цялата ѝ жестокост и после се отърсват от нея. И знаете ли какво?

– Какво?

– Изглеждат по абсолютно същия начин като онези, на които изобщо не им пука, равнодушните. Невъзмутими, спокойни и уравновесени. Ние им се възхищаваме. Но кой е храбър и кой – близката противоположност?

Гамаш се облегна в креслото, затоплено от огъня, осъзнал, че врагът е близо.

* * *

Лакост и Лемио си бяха тръгнали и Бовоар беше сам в оперативната зала. Ако не броим Никол. Тя седеше приведена пред компютъра, а лицето ѝ бе бледо като на мъртвец.

Часовникът показваше шест. Време беше да тръгва. Жан Ги взе коженото си яке и отвори вратата. Затвори я бързо.

– Мамка му!

– Какво?

Никол се приближи. Бовоар се дръпна и я остави да пробва лично. Тя го погледна подозрително и бързо се опита да отвори.

Веднага я удари порой от леденостудени капки. Но не беше просто дъжд. Когато отскочи назад, видя нещо да се търкаля по пода. Парченца лед. Град, по дяволите! Вятърът започна да тряска вратата и когато младата жена посегна да затвори, видя и друго във вихрушката.

Сняг, мамка му!

Дъжд, град и сняг? Къде беше мъглата?

В този момент се чу телефонен звън. Металическа мелодия на мобилен апарат. Мелодията му бе позната, но Бовоар не можа да се сети откъде. Със сигурност не беше неговият телефон. Погледна Никол – жената най-сетне имаше вид, сякаш малко кръв е стигнала до лицето ѝ. Изглеждаше като гримирана от отмъстителен погребален агент, който е намацал големи червени петна по бузите и челото ѝ. Останалата кожа бе като от восък.

– Мисля, че е твоят телефон.

– Не е моят. Сигурно Лакост е забравила своя.

– Твоят е. – Бовоар направи крачка към нея. Досещаше се кой звъни. – Вдигни.

– Сигурно е грешка.

– Ако не отговориш, ще го направя аз. – Пристъпи към нея и тя започна да отстъпва назад.

– Не, аз ще вдигна.

Никол бавно долепи телефона до ухото си. Явно се надяваше да ѝ затворят, преди да се наложи да натисне копчето. Но мобилният продължаваше да звъни. Бовоар я притисна. Полицайката отскочи назад, но твърде късно. Бърз като мълния, инспекторът грабна телефона:

– Ало.

Връзката прекъсна.

* * *

Бистрото бе почти празно. Огънят пращеше тихо зад решетката и хвърляше в стаята кехлибарена и алена светлина. Беше топло, уютно и тихо. Само от време на време някой по-силен порив на вятъра разклащаше прозорците.

Бовоар извади книга от чантата си. Годишника на Мадлен.

– Чудесно – каза Гамаш и го взе. Облегна се назад, сложи очилата си, взе чашата си с червено вино и сякаш изчезна от стаята.

Жан Ги не си спомняше да е виждал шефа си по-щастлив, отколкото в моментите, когато бе с книга в ръце.