Жестокият месец

Жана Шове седеше с гръб към салона и се преструваше, че ѝ харесва да е сама. Преструваше се, че се любува на топлия, весел огън. Преструваше се, че не се чувства съблечена и насилена от хладните погледи на клиентите, жестоки почти колкото бурята вън. Преструваше се, че ѝ е добре тук. В Трите бора.

Почувствала се бе уютно на това място още щом малката ѝ кола зави по улица „Мулен“ преди няколко дни. Когато видя селото под яркото слънце; дърветата, осеяни с резедави пъпки; усмихнатите хора, които си кимаха любезно един на друг. Някои дори се поздравяваха с леки поклони, както Гамаш бе сторил преди малко, по един изтънчен, вежлив начин, който май съществуваше единствено в тази вълшебна долина.

Жана Шове познаваше света, този и отвъдния, достатъчно добре, за да може да разпознае едно омагьосано място. А Трите бора беше такова. Стори ѝ се, че цял живот е плувала в океана и изведнъж е стигнала до остров. Същата нощ легна в стаята си в пансиона, сгуши се в чистите чаршафи и се остави да я приспи жабешкият хор от езерцето. Умората, натрупана с годините, започна да намалява. Не беше изтощение, а отпадналост, сякаш самите ѝ кости се бяха вкаменили и я теглеха надолу, към тинесто дъно.

В онази нощ разбра, че селото Трите бора я е спасило. От момента, в който получи брошурата по пощата, бе дръзнала да се надява.

В петък обаче, на сеанса, видя Мадлен и островът ѝ потъна като Атлантида. Тази среща отново я върна в блатото.

Сега Жана отпи от силното ароматно кафе с цвят на карамел заради сметаната, която ѝ бе донесъл Оливие, и се престори, че жителите на селото, толкова радушни при пристигането ѝ, не са станали студени, жестоки и безмилостни. Представяше си ги как тръгват срещу нея с факли в ръце и страх в очи.

И то само заради Мадлен. Някои неща не се променяха. Единственото, което Жана искаше, бе да си намери дом, а Мадлен ѝ го беше отнела.

– Може ли да седнем при вас?

Стресна се и вдигна очи. Гамаш и Бовоар я гледаха: първият – с приветлива усмивка и грижовни очи, вторият – с кисело изражение.

„Присъствието ми не му харесва“ – помисли си Жана, макар че не бе необходимо да си медиум, за да се досетиш, че е така.

– Заповядайте. – Посочи им креслата от двете страни на камината, затоплени от огъня.

– Мислите ли да се местите още? – измърмори Габри.

– Вечерта едва започва – усмихна се Гамаш. После се обърна към Жана: – Да ви почерпя нещо?

– Кафето ми стига, благодаря.

– Мислехме да поръчаме аперитив. Нощта предразполага – отбеляза Гамаш и погледна към прозореца, в който се отразяваше вътрешността на бистрото.

Старите стъкла потрепериха от поредния порив на вятъра, а леко почукване подсказа, че градушката още не е спряла.

– Боже – въздъхна Габри, – как може да живеем в страна, която ни причинява това?

– За мен еспресо, коняк и бенедиктин – поръча Бовоар.

Гамаш погледна медиумката. Незнайно защо в компанията му Жана се чувстваше, сякаш е с баща си или може би с дядо си, въпреки че главният инспектор едва ли бе с повече от десет години по-възрастен от нея. В него имаше нещо старомодно, сякаш идваше от друга епоха. Запита се дали му е трудно да оцелява в този свят. Едва ли.

– С удоволствие ще пийна и аз. Бих искала... – Замисли се за момент, като погледна рафта с алкохолни напитки зад бара. Ликьор „Тиа Мария“, мента, коняк. Обърна се към Габри. – Чаша коантро, s’il vous plaît.

Гамаш също поръча и тримата започнаха да обсъждат времето, Източните провинции и състоянието на пътищата, докато напитките им пристигнат.

– Винаги ли сте били медиум, мадам Шове? – попита Гамаш, след като Габри се отдалечи неохотно.

– Мисля, че да, но бях на десет, когато за първи път осъзнах, че не всички виждат света, както аз.

Жана вдигна чашката към носа си и подуши течността. Имаше дъх на портокал, сладък и някак топъл. Очите ѝ се насълзиха от самата миризма. Вдигна напитката до устните си и ги накваси с гъстата течност. Свали чашата и ги облиза. Искаше този момент да продължи вечно. Тези вкусове, аромати, гледки. Компанията.

– Как разбрахте?

Рядко говореше за тези неща, но пък и хората рядко я питаха. Замисли се, втренчена в Гамаш за няколко минути.

– Бях на рожден ден на приятелка – заговори след малко. – Погледнах опакованите подаръци и установих, че знам какво има във всеки от тях.

– И ако бяхте си замълчали, всичко щеше да е нормално – досети се Гамаш, като се вгледа по-внимателно в нея. – Но вие не сте го сторили.

Бовоар леко се стъписа от тази ясновидска способност на шефа си. Все пак нали на него бяха казали, че е роден с було. След като Никол се измъкна и хукна към пансиона, той бе прекарал целия следобед в интернет, за да проучва за родените с було. Имаше всякаква информация. Пусна търсене в гугъл и всичко си дойде на мястото. Животът ни сервира изненади всеки божи ден.

Отначало си мислеше, че Жана има предвид, че е роден с някаква глупаво покривало за булки. Но после на монитора се появи нещо по-зловещо.