Жестокият месец

Още тогава видя зле прикритото отвращение на Мад от идеята за сеанс в имението. И това ѝ бе достатъчно. Колкото и опасно да бе мястото, единственото, което Жана виждаше, бе начин да уязви Мадлен.

Дори за миг не ѝ хрумна да откаже втория сеанс.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА

– Не трябва ли да си в ателието? – попита Питър, сипа си още едно кафе и отиде при дългата чамова маса в кухнята.

Беше се зарекъл да не коментира нищо. И в никакъв случай да не напомня на Клара, че времето минава. Последното, което ѝ трябваше сега, бе да ѝ натякват, че Дени Фортен ще се появи след броени дни. За да види незавършената ѝ картина.

– Той ще дойде след по-малко от седмица – чу собствения си глас. Думите сякаш сами излизаха от устата му.

Клара седеше втренчена в сутрешния вестник. На първа страница пишеше за ужасната буря, която бе изкоренила дървета, затворила пътища и причинила спирания на тока из цял Квебек, преди да изчезне безследно.

Денят бе започнал с облаци и ръмеж. Обикновен априлски ден. Снегът и ледът от градушката се бяха стопили до сутринта и единствените следи, оставени от бурята, бяха изпочупените клони и съборените цветя.

– Сигурен съм, че ще се справиш. – Питър седна до нея. Клара изглеждаше смазана от умора. – Но може би имаш нужда от малко почивка. Опитай се да не мислиш известно време за картината.

– Луд ли си? – Жена му го погледна. Дълбоките ѝ сини очи бяха кървясали и той се запита дали не е плакала. – Това е големият ми шанс. Нямам време.

– Но ако отидеш в ателието сега, може да объркаш нещата още повече.

– Още повече?

– Извинявай. Не исках да прозвучи така.

– Боже, какво ще правя?

Клара избърса с ръка уморените си очи. Цяла нощ не бе мигнала. Отначало си легна и се опита да заспи. След като не успя, започна да мисли за картината. Вече не знаеше какво да прави с нея.

Дали бе толкова разстроена от смъртта на Мадлен, че не чуваше достатъчно ясно собствените си мисли, за да твори? Удобна и успокоителна мисъл.

Питър хвана малките ѝ ръце и забеляза, че са омазани със синя маслена боя. Дали не ги беше измила предния ден, или тази сутрин вече бе ходила в ателието? Инстинктивно прокара палец по петното и размаза боята. От сутринта беше.

– Слушай, защо не си спретнем едно малко вечерно парти. Може да поканим Гамаш и още няколко приятели. Сигурно си умира за домашна гозба.

Още докато изричаше думите, Питър остана поразен от жестокостта на всяка от тях. Това бе последното, което Клара трябваше да прави. Жена му не биваше да се разсейва, трябваше да работи, за да преодолее страха, да рисува, без никой да я безпокои. Точно в този момент едно вечерно парти щеше да е катастрофа.

„Луд ли е?“ – запита се Клара. Картината ѝ беше доникъде, а той предлагаше да канят гости! Но макар да бе изгубила таланта, музата, вдъхновението и куража си, тя все още вярваше безрезервно, че Питър ѝ желае най-доброто.

– Хубава идея – отговори и се опита да се усмихне.

Установила бе, че паниката е изтощителна. Погледна часовника. Седем и половина. Клара взе кафето си и извика Люси, златния им ретривър. Сложи палто, гумени ботуши и шапка и излезе.

Въздухът ухаеше на свежо и чисто, или ако не на чисто, то поне на природа. На пръст. Миришеше на свежи листа и гора. На вода. На дим от горящи цепеници. Навън ухаеше прекрасно, но беше като бойно поле. Всички млади лалета и нарциси бяха повалени от бурята. Клара се наведе и повдигна едно цвете с надеждата, че ще му даде кураж да се изправи, но веднага щом го пусна, то клюмна.

Никога не се беше занимавала сериозно с градинарство. Цялата си творческа енергия влагаше в рисуването. За щастие, Мирна обожаваше градинската работа и по една още по-щастлива случайност нямаше собствен двор.

В замяна на храна и филми приятелката ѝ бе превърнала скромната им градина в прекрасна композиция от рози, божури, делфиниуми и дигиталиси. В края на април обаче цъфтяха само пролетните луковици, а ето какво се случи с тях.

* * *

Гамаш се събуди от леко чукане на вратата му. Електронният будилник до леглото показваше шест и десет. В удобната стая проникваше бледа светлина. Инспекторът се ослуша и отново чу тропане. Стана, сложи си халат и отвори. Беше Габри с буйна тъмна коса, килната на една страна. Беше брадясал и носеше опърпан халат и пантофи. На Гамаш му се струваше, че с колкото повече вкус се обличаше Оливие, толкова по-запуснат ставаше Габри. Равновесието на природата.

Днес Оливие сигурно бе особено елегантен, помисли си Гамаш.

– Désolé57 – прошепна Габри. Вдигна ръка и Гамаш видя вестник. Сърцето му се сви. – Сега дойде. Реших, че е добре да го видите преди всички други.

– Всички?

– Е, аз го видях. Оливие също. Но никой друг.

– Много любезно, Габри. Merci.

– Ще направя кафе. Слезте, когато сте готов. Поне бурята отмина.

– Мислите ли? – усмихна се Гамаш.

Затвори вратата, остави вестника на леглото и отиде да се изкъпе и обръсне. Върна се освежен в спалнята и се втренчи във вестника, който стоеше като сивкавочерно петно на белия чаршаф. Бързо го разлисти, докато все още имаше кураж.

Беше по-лошо, отколкото очакваше.