Жестокият месец

Стисна зъби. Усети как дишането му се учестява, докато се взираше в снимката. Дъщеря му Ани. С някакъв мъж. Целуваха се.

„Ан-Мари Гамаш и нейният любовник Пол Мирон от прокуратурата.“

Гамаш затвори очи. Когато ги отвори, снимката още бе там.

След няколко минути позвъни на Рен-Мари и я събуди.

– Bonjour, Armand. Колко е часът?

– Почти седем. Добре ли спа?

– Не особено. Доста се въртях. А ти?

– И аз – призна Гамаш.

– Имам лоша новина. Хенри изяде един от любимите ти пантофи.

– Не може да бъде. Никога досега не го е правил. Странно защо точно сега?

– Липсваш му. На мен също. Любовта му е неразумна, но силна.

– Нали ти не си изяла другия ми пантоф?

– Само малко го нагризах в края. Почти не личи. – Последва кратка пауза. – Какво е станало? – попита след няколко секунди Рен-Мари.

– Още една статия.

Гамаш си я представи в скромното дървено легло. Сигурно седеше облегната на две пухени възглавници, покрила голото си тяло с чистия бял чаршаф. Не от свенливост или срам, а за да се стопли.

– Много ли е зле?

– Доста. Свързано е с Ани. – Гамаш чу рязко поемане на въздух. – Снимали са я с някакъв мъж, за когото твърдят, че е Пол Мирон. Прокурор. Семеен.

– Както и тя. Ох, горкият Дейвид. Горката Ани. Не е вярно, разбира се. Ани никога не би го причинила на Дейвид. На никого. За нищо на света.

– И аз така мисля. Статията внушава, че за да избегна обвиненията по аферата „Арно“, съм накарал Ани да спи с прокурора.

– Armand! Mais, c’est épouvantable58! Как може да пишат такива неща? Не разбирам какъв човек трябва да си, за да го сториш.

Гамаш затвори очи и усети огромна празнина в гърдите си, където бе мястото на Рен-Мари. С цялото си сърце желаеше сега да е с нея. Да я притисне до себе си, да я прегърне със силните си ръце. И тя да прегърне него.

– Арман, какво ще правим?

– Нищо. Ще бъдем непоклатими. Ще се обадя на Ани да поговорим. Снощи говорих с Даниел. Стори ми се спокоен.

– Какво искат тези хора?

– Искат да си подам оставката.

– Защо?

– Отмъщение заради Арно. Аз се превърнах в символ на позора, който се стовари върху полицията.

– Не, не е това причината, Арман. Мисля, че ти стана твърде влиятелен.

След като затвори, Гамаш се обади на дъщеря си и също я събуди. Тя се измъкна тихо в друга стая, за да поговорят, но след малко чу съпруга си да мърда в леглото.

– Татко, трябва да поговоря с Дейвид. Ще ти се обадя по-късно.

– Ани, страшно съжалявам.

– Вината не е твоя. Боже, той слиза да вземе вестника. Трябва да вървя.

За момент Гамаш си представи сцената в дома им в монреалския квартал „Плато Мон Роял“. Дейвид – разрошен и сащисан. Толкова влюбен в Ани. А тя – пламенна, амбициозна, кипяща от живот. И толкова влюбена в Дейвид.

Проведе още едно обаждане. Със своя приятел и началник Мишел Бребьоф.

– Oui, allô – чу се познатият глас.

– Притеснявам ли те?

– В никакъв случай, Арман. – Гласът на Бребьоф бе любезен и приятелски. – Тъкмо щях да ти се обаждам. Видях вчерашните вестници.

– Видя ли сутрешния?

Последва пауза и Гамаш чу Мишел да вика:

– Катрин, дойде ли вестникът? Да? Би ли ми го донесла? Един момент, Арман.

Гамаш чу шумолене от разлистване на вестника. След малко спря.

– Mon Dieu. Armand, c’est terrible. C’est trop59. Говори ли с Ани?

Мишел беше неин кръстник и много я обичаше.

– Току-що. Не беше видяла статията. В момента говори с Дейвид. Не е вярно, разбира се.

– Ти какво, да не помисли, че ще повярвам? Разбира се, че е клевета. И двамата знаем, че Ани никога не би имала извънбрачна връзка. Арман, нещата стават опасни. Някой може да повярва на тези лъжи. Може би трябва да дадеш обяснение.

– На теб ли?

– Не на мен. На журналистите. Онази първа снимка, на която се вижда, че говориш с Даниел. Защо не се обадиш на редактора да изясниш нещата? Сигурен съм, че имаш обяснение за плика. Какво имаше в него всъщност?

– Онзи, който дадох на Даниел ли? Нищо важно.

Последва пауза. След малко Бребьоф отново заговори със сериозен тон:

– Арман, вътре воал ли имаше?

– Как позна, Мишел? – засмя се Гамаш – Точно това имаше. Стар семеен воал от баба ми.

Бребьоф също се изсмя, но отново стана сериозен:

– Ако не спреш тези инсинуации, ще станат още повече. Свикай пресконференция, кажи на всички, че Даниел ти е син. Кажи им какво е имало в плика. Кажи им за Ани. Какво ще ти навреди?

Какво щяло да навреди.

– Клеветите никога няма да спрат, Мишел. Много добре знаеш. Това е чудовище с безброй глави. Отсечеш ли една, израстват нови, по-силни и по-свирепи. Ако отговоря, ще им покажа, че са ме уязвили. Няма да го направя. Нито ще се оттегля.

– Говориш като дете.

– Децата понякога са мъдри.

– Децата са капризни и егоисти – сопна се Бребьоф.

Настъпи мълчание. Мишел Бребьоф си наложи да замълчи. Да преброи до пет. Да създаде впечатление, че мисли дълбоко. След малко заговори:

– Ти печелиш, Арман. Но нека поработя зад кулисите. Имам познати в пресата.

– Благодаря ти, Мишел. Ще съм ти задължен.