Жестокият месец

– В Жил. Тя започна да пише стихове едва след като двамата се събраха. Мисля, че иска да бъде част от неговия свят. Света на творците.

– А тя към кой свят принадлежи?

– Към рационалния. Света на фактите и числата. Справя се отлично с търговията. Направи магазина печеливш. Обаче не иска и да чуе похвала за това. Иска да чува само, че е велика поетеса.

– Интересно защо е избрала точно поезията, след като една от най-големите канадски поетеси ѝ е съседка – отбеляза Гамаш.

В този момент Рут слезе по стълбите на верандата си. Спря, наведе се, после пак се изправи.

– Аз пък съм омъжена за един от най-големите канадски художници – напомни Клара.

– Нима виждате себе си в Одил? – удиви се Гамаш.

Художничката не отговори.

– Клара, виждал съм картините ви. – Инспекторът спря, погледна я в очите и за миг змията в сърцето и ума ѝ изчезна. – Гениални са. Пълни със страст и изразност. С надежда, вяра, съмнение. И със страх.

– От последното имам в изобилие. Искате ли малко?

– В момента не мога да се оплача от недостиг, благодаря. Но знаете ли какво? – Гамаш се усмихна. – Всичко ще бъде наред, ако всеки от нас прави най-доброто, което може.

Рут спря на моравата пред дома си и погледна надолу. Когато се приближиха, Гамаш и Клара видяха двете патета.

– Добро утро – поздрави Клара и ѝ махна.

Поетесата я погледна и изръмжа.

– Как са мъничетата?

В следващия момент Клара видя. Малката Роза крякаше, пощеше се и крачеше напето наоколо. Лилия стоеше неподвижно и гледаше втренчено напред. Изглеждаше уплашена като птичката в имението „Хадли“. Гамаш се запита дали и тя е родена с було на главата.

– Отлично се чувстват – сопна се Рут, сякаш ги предизвикваше да възразят.

– Организираме вечерно парти – каза Клара. – Ако искаш, ела.

– Тъкмо това планирах да сторя. Свърши ми уискито. Вие там ли ще сте? – попита поетесата Гамаш и той кимна. – Хубаво. Като герой от древногръцка трагедия сте. Мога да напиша поема за вас. Така животът ви ще има някакъв смисъл.

– Ще е голямо облекчение, мадам – отвърна Гамаш и се поклони леко. – Бих искал да поканите още един човек – заяви на Клара, след като продължиха разходката си. – Жана Шове.

Художничката не каза нищо. Продължи, като гледаше право напред.

– Какво има? – попита инспекторът.

– Тя ме плаши. Не я харесвам.

Гамаш рядко чуваше такива думи от Клара. Над тях имението „Хадли“ като че ли растеше.

57 Съжалявам (фр.). – б. пр.

58 Арман! Но това е ужасно! (фр.) – б. пр.

59 Боже мой, Арман, това е ужасно. Това е прекалено (фр.). – б. пр.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Изабел Лакост се навърташе около лабораторията. Беше сигурна, че докладът за пръстовите отпечатъци е готов. Просто не можеха да го намерят.

Вече бе разпитала Франсоа Фавро, бившия съпруг на Мадлен. Беше красавец. Като бивш манекен. Висок, красив и умен. Достатъчно интелигентен, за да отговаря ясно на въпросите ѝ.

– Чух за смъртта ѝ, разбира се. Но от доста време не поддържаме връзка и не исках да притеснявам Хейзъл.

– Дори за да ѝ изкажете съболезнования?

Франсоа премести чашата си с кафе един сантиметър вляво. Лакост забеляза, че кожичките на пръстите му са нагризани. Тревогите винаги намират начин да се проявят.

– Просто мразя тези неща. Никога не знам какво да кажа. Ето, вижте това.

Взе някакви листове от бюрото си и ѝ ги подаде. На тях бе надраскано: „Страшно съжалявам за загубата ти, сигурно е оставила голям... Хейзъл, искам... Мадлен беше толкова прекрасен човек, сигурно е...“

И така три страници. Недовършени изречения, недоизмислени съболезнования.

– Защо просто не ѝ кажете какво чувствате?

Мъжът я погледна по начин, който ѝ бе много познат. Така я гледаше понякога съпругът ѝ. С раздразнение. Сякаш за нея бе толкова лесно да чувства и изразява тези неща. А за него – невъзможно.

– Какво ви мина през ума, когато чухте, че е убита?

От опита си Лакост знаеше, че хората, които не умеят да изразяват чувствата си, успешно изразяват мислите си и често двете се преплитат. Или се сблъскват.

– Запитах се кой би могъл да го извърши. Кой би могъл да я мрази толкова много.

– Какво изпитвате към нея сега? – попита го тихо, спокойно. Подканващо.

– Не знам.

– Сериозно?

Настъпи неловко мълчание. Франсоа очевидно се бореше с емоциите, опитваше се да не им се поддаде, да се задържи за солидната скала на разума. Но в крайна сметка скалата поддаде и той падна с нея.

– Обичам я. Винаги съм я обичал. – Бавно наведе глава и я подпря с ръце. Зарови дълги тънки пръсти в тъмната си коса.

– Защо се разведохте?

Мъжът потърка лицето си и я погледна. Изведнъж ѝ се видя плачлив.

– Беше по нейна инициатива, но мисля, че аз я подтикнах. Бях прекалено голям страхливец, за да го направя сам.

– Защо искахте да се разведете?

– Не издържах повече. В началото беше прекрасно. Мад беше толкова красива, добра и любяща. Освен това преуспяла. Всичко, което правеше, ѝ се удаваше. Буквално блестеше. Живеех твърде близко до слънцето.

– А то заслепява и изгаря.

– Да. – Фавро изглеждаше облекчен, че Лакост му подсказва точните думи. – Беше болезнено да си толкова близо до Мадлен.

– Наистина ли се чудите кой може да я е убил?

– Да, но...