Жестокият месец

– Имаме няколко въпроса, мадам Смит – заяви Бовоар. – И ще трябва да претърсим щателно къщата ви. Няколко колеги от Ковънсвил ще дойдат скоро. Имаме заповед.

Бръкна в джоба си да извади документа, но Хейзъл го спря:

– Няма нужда, инспекторе. Софи! Сооофиии.

– Какво има? – капризно извика момичето.

– Пак са от полицията – почти напевно съобщи майка ѝ.

Софи се показа и закуцука с патериците по стълбите. Глезенът ѝ бе превързан по-стегнато. Ако се съдеше по болезнената ѝ физиономия, травмата явно се влошаваше. А може би изобщо нямаше изкълчване, помисли си Бовоар.

Извади снимката и я показа на двете жени.

– Тази беше на хладилника – каза Хейзъл и посочи електроуреда. Енергията сякаш отново я бе напуснала и тя едва говореше. Държеше главата си наведена, сякаш ѝ тежеше, а при всяко вдишване леко я повдигаше и отново я оставяше да увисне.

– Кога е правена? – попита Бовоар.

– О, преди цяла вечност – отговори Софи и посегна, но инспекторът дръпна снимката. – Преди пет-шест години поне.

– Не е възможно, миличка – изрече Хейзъл, сякаш всяка дума ѝ костваше усилия. – Косата на Мадлен е дълга. Вече е пораснала. Преди две години трябва да е било.

– Това вие ли сте? – осведоми се Бовоар, като посочи пълничкото момиче.

– Не мисля – отговори Софи.

– Дайте да видя – намеси се Хейзъл.

– Не, мамо, няма нужда. Глезенът много ме боли. Май го ударих по стълбите, докато слизах.

– Горкичката.

Хейзъл отново получи прилив на енергия. Завтече се към един кухненски шкаф. Вътре Бовоар видя различни шишенца с лекарства. Отиде при нея и надникна, докато тя ровеше зад първата редица хапчета. След секунда спря ръката ѝ.

– Може ли?

– Ама Софи трябва да изпие един аспирин.

Бовоар взе шишенцето от полицата. Аспирин в ниска доза. Хейзъл го гледаше тревожно. „Тя знае – помисли си инспекторът. – Знае, че дъщеря ѝ симулира изкълчване, затова е взела по-слаби хапчета.“ Подаде таблетка на Хейзъл, после си сложи тънки, фини ръкавици. Нещо му подсказваше, че в тази сбирщина от хапчета има и друго освен аспирин. Беше решил, че щом е роден с було на лицето, трябва да започне да се доверява на интуицията си.

Десет минути по-късно бе заобиколен от шишенца. Хапчета за главоболие, за лумбаго, за менструални болки, за инфекция. Витамини. Дори шишенце с желирани бонбони.

– Ползвам го, когато дойде някое детенце – обясни Хейзъл.

В шкафа имаше всевъзможни хапчета, но не и ефедрин.

Екипът от местния участък бе пристигнал и вече претърсваше къщата. За съжаление, трябваха десет пъти повече хора, за да се справят с цялото това бунище. Оказа се по-зле, отколкото Бовоар бе очаквал, а той бе специалист по лоши очаквания.

Минаха два часа и единственото по-значително нещо, което стана в това време, бе, че изгубиха двама от хората си. Намериха ги в мазето. Бовоар си взе почивка и седна на диван в дневната, набутан до един шкаф, сбутан до друг диван. Отпусна се на него и той моментално го изхвърли. Отблъсна го. Инспекторът се опита да седне по-леко. Този път усети твърдите пружини и му се стори, че се дръпват надолу и се канят да го изстрелят отново. Почувства се като цирков акробат.

Един от хората му го извика от горния етаж и когато Бовоар се качи, видя шишенце с лекарство.

– Къде го намерихте?

– В кутия с гримове. – Полицаят посочи стаята на Софи.

От стълбите се чу бързо потропване на патерици. След секунди то спря и Бовоар чу забързани стъпки, сякаш някой вземаше по две стъпала наведнъж.

– Какво е това? – чу се гласът на Хейзъл.

Бовоар показа шишенцето на двете жени.

– Ефедрин – прочете Хейзъл на етикета. – Софи, нали обеща!

– Млъкни, мамо. Не е мой.

– Намерихме го във вашата кутия с гримове – изтъкна Бовоар.

– Не знам как е попаднал там. Не е мой.

Беше уплашена, личеше си. Но дали казваше истината?

* * *

Когато Гамаш влезе, в къщата миришеше на препечени филийки и кафе. Беше много тихо и уютно. Широките дъски на пода бяха в наситен кехлибарен цвят. В камината нямаше огън, но Гамаш видя пепел и недогоряла цепеница. Стаята бе приветлива и светла дори в този мрачен ден, с големи прозорци и плъзгаща се врата, която водеше към задния двор. Мебелите бяха стари и удобни, а на стените бяха закачени пейзажи от района и няколко портрета. Където нямаше картини, имаше етажерки с книги.

При други обстоятелства на Гамаш би му било приятно да прекара повече време в тази стая.

– Някой е влизал без позволение в стаята, където преди две нощи е била убита Мадлен – заяви главният инспектор. – Знаем, че сте били вие.

– Прав сте. Аз бях.

– Защо?

– Исках къщата да вземе и мен – отговори мосю Беливо.

Разказа всичко ясно, като търкаше ръце, сякаш имаше нужда от човешки контакт.