Жестокият месец

– Прекаляваш. Веднага при мен! – не издържа Гамаш. Стана и тръгна към вратата, като взе шишенцето с ефедрин.

Никол улови погледа на Лемио и кимна по посока на шефа.

– Има предвид теб, малоумнико.

Лемио понечи да стане.

– Полицай Никол! – извика строго Гамаш.

Младата полицайка се усмихна подигравателно на Лемио и стана, като прошепна „некадърник“, преди да се отдалечи.

– Какво има, господин инспектор? – попита, когато отиде при Гамаш. Сега, когато бяха само двамата, цялата ѝ дързост бе изчезнала.

– Прекаляваш. Трябва да си ходиш.

– Уволнявате ли ме?

– Още не. Изпращам те в Кингстън. Ще проучиш всичко за Софи Смит в университета „Куинс“.

– В Кингстън ли? Но дотам е половин ден път. Ще стигна чак вечерта.

– Даже по-късно. Когато минаваш през Монреал, остави това в лабораторията. Искам резултатите утре.

Никол го погледна мрачно.

– Мисля, че допускате грешка, господин главен инспектор – изрече тихо.

Гамаш я погледна в очите. Когато заговори, гласът му бе все така спокоен и равен, но пак накара Никол да направи половин крачка назад.

– Знам какво правя. Тръгвай. Веднага.

Изчака на вратата, докато тя се отдалечи. Тромава както винаги, Никол мина по моста и изрита един камък в реката.

Гамаш се върна на масата. Атмосферата му се стори по-лека без Никол. Лемио изглеждаше по-спокоен.

Оливие бе донесъл също браунита и сладки с фурми. Докато хапваха десерта и пиеха кафе, полицаите изслушаха историята на мосю Беливо.

– Отишъл е там да умре? – измърмори Лакост и остави сладката си. – Колко тъжно.

Тъжно. Пак тази дума, замисли се Гамаш. Горкият тъжен мосю Беливо. Но изведнъж се замисли не за уморения стар бакалин, а за малката червеношийка. Пищяща от страх. Загинала, защото е търсила сродна душа.

Лакост докладва за ходенето си в Монреал.

– Секретарката на гимназията ми даде някои неща. – Постави на масата две папки. – Данни за училищния успех на Мадлен и Хейзъл. Още не съм ги прегледала. Изглежда, Мадлен е била жива легенда в училище.

Бовоар посегна към папките. Лакост отново се наведе под масата и извади още нещо.

– Опитах се да се отърва от тези, но тя ми даде и тях. – Остави на масата училищните годишници и пак посегна към браунито. Беше ароматно и домашно приготвено, с дебела пухкава глазура.

– Говори ли с бившия мъж на Мадлен? – попита Гамаш.

– Франсоа Фавро не помогна много. Идеята за развода била на Мадлен, но той призна, че сам я е подтикнал към това с поведението си. Каза също, че все още я обича, но животът с нея бил като живот в опасна близост до слънцето. Красив, но опасен.

Всички се умълчаха: хапваха и мислеха. Лакост се замисли за жената, убита заради прекаления си успех; Лемио – за проклетата Никол; Бовоар – за Софи, която по всяка вероятност бе убила жената, която е обичала; а Арман Гамаш – за Икар61.

* * *

Бовоар шофираше. Гамаш гледаше през прозореца и се опитваше да не обръща внимание на дупките, коловозите и рововете по пътя. В тях можеха да се поберат цели цивилизации.

Отново се замисли за разследването.

Софи Смит притежаваше ефедрин. Беше отишла на втория сеанс, но на първия – не, което можеше да обясни защо убийството е извършено тогава. Признала бе и за силните си чувства към Мадлен. Имаше и още нещо. Когато Клара му го каза, не направи впечатление на Гамаш, но сега то също хвърляше вината върху Софи. Въпросът, който го интересуваше, бе как ефедринът е сложен в храната на Мадлен. Според Клара Софи бе побързала да седне до мосю Беливо. Но така бе седнала също до Мадлен. Нарочно бе заела стола между тях.

Защо?

Имаше две възможни причини. Толкова е ревнувала, че е застанала между тях. Буквално. Или е искала да сипе ефедрин на Мадлен.

Или и двете.

Момичето имаше и мотив, и възможност.

След обяда Гамаш изпрати патрулна кола да наблюдава къщата на семейство Смит, но не смяташе да предприема нищо, преди да получи доказателство, че шишенцето е на Софи. На заранта щеше да има арест.

Дотогава трябваше да си отговори на още въпроси.

Погледна часовника си.

– Първото издание на вестника ще пристигне до час – отбеляза Бовоар. – Мосю Беливо ще ни запази един брой.

– Merci.

– Радвам се, че отпратихте Никол. Така ще е по-лесно. – След като началникът не отговори, Бовоар продължи: – Така и не сте ми казвали какво се случи, след като осъзнахте какво прави Арно. Някои подробности се чуха в съда, но знам, че има още.

Гамаш гледаше преминаващия край прозореца пейзаж. Дърветата започваха да се събуждат. Почувства се, сякаш става свидетел на момента, в който се заражда животът.

– Беше свикан спешен съвет – заговори.

Вече не виждаше чудото на новия живот, а студената заседателна зала в главното управление на полицията. Членовете на ръководството идваха един по един. Никой освен него и Бребьоф не знаеше какво става. Пиер Арно се усмихваше безгрижно. Приказваше си с комисар Франкьор, седнал до него, и двамата се засмяха.