Жестокият месец

– Беше в деня, след като почина Мадлен. Не знам дали сте губили обичан човек, инспекторе, но тогава целият свят изведнъж се преобразява. Храната има друг вкус, домът ви вече не е дом, дори приятелите ви се променят. Колкото и да искат, не могат да ви последват по този път. Всичко изглежда далечно, заглушено. Дори не разбирах какво говорят хората. – Мъжът неочаквано се усмихна. – Горките Питър и Клара. Поканиха ме на вечеря. Мисля, че се тревожеха за мен, а аз с нищо не успокоих притесненията им. Искаха да ми покажат, че не съм сам, но аз бях.

Спря да търка ръце и стисна едната с другата.

– Още по време на вечерята осъзнах, че трябва да умра. Болката беше твърде силна. Докато Питър и Клара говореха за градината, за готвене, за случките от деня, аз обмислях начини да се самоубия. Тогава ми дойде идеята. Реших да се върна в онази стая, да седна и да чакам.

Нищо не помръдваше. Дори часовникът над камината бе замлъкнал, сякаш времето беше спряло.

– Знаех, че ако чакам достатъчно дълго в тъмното, онова, което обитава къщата, ще ме намери. И то наистина дойде.

– Какво се случи?

– Нещото, което уби Мадлен, дойде.

Беливо изрече думите без чувство за вина, без смущение. Просто като факт. Някакво създание бе дошло от отвъдното, за да го отнесе.

– Дойде по коридора. Чух го как дращи и стърже. Беше непрогледна тъмнина и аз седях с гръб към вратата, но знаех, че е там. Внезапно запищя като онази нощ. Запищя точно до ухото ми. Вдигнах ръце, за да го отблъсна.

Мосю Беливо размаха хилави ръце около главата си, сякаш си се представяше отново в онази стая.

– После хукнах да бягам. Избягах с крясъци от стаята.

– Избрали сте да живеете.

– Не. Бях твърде уплашен, за да умра. Във всеки случай, не исках да е по този начин. – Беливо се наведе и се вгледа напрегнато в Гамаш. – В онази къща има нещо. Нещо, което ме нападна.

– Вече не, мосю. Вие сте го убили.

– Така ли? – Беливо се облегна, сякаш тази идея го блъсна назад физически.

– Била е мъничка червеношийка. Вероятно уплашена колкото вас.

На мъжа му трябваха няколко секунди, за да осмисли чутото.

– Значи съм бил прав все пак. Нещото, което носи смърт, е било в стаята – изрече бавно. – Това съм бил аз.

60 Популярна канадска верига ресторанти, известна с кафето и поничките си. – б. р.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА

– Много ми харесва как сте преобразили мястото – заяви Оливие, докато подреждаше салфетки и чинии в бившата гара. Тъкмо оставяше купичка супа на шкафчето, при списъка със заподозрените, когато с радост забеляза, че името му не е сред тях, и с още по-голяма – че това на Габри е. Чакай само да му каже! Щеше да се побърка от страх.

По средата на масата имаше гореща пилешка яхния с кнедли.

Главният инспектор се бе отбил в бистрото, за да помоли Оливие да донесе обяд.

– Как е мосю Беливо? – попита ресторантьорът. Беше видял Гамаш да идва от къщата на бакалина.

– Бил е и по-добре, предполагам.

– И по-зле. Спомням си колко скърби след смъртта на Жинет. Добре, че бяха Хейзъл и Мадлен. Те му помогнаха да се съвземе. Канеха го по всякакви поводи, особено на важни дни като Коледа. Спасиха му живота.

Гамаш се питаше дали и Беливо им бе толкова благодарен. Замисли се също за Хейзъл, останала съвсем сама, и дали в крайна сметка двамата ще се сближат.

Малко след като главният инспектор бе влязъл в оперативната зала, Бовоар се бе върнал от претърсването на дома на Хейзъл. Минути по-късно дойде и Лакост от Монреал и всички се събраха около масата. Оперативката бе в разгара си, когато Оливие донесе обяда.

Ресторантьорът нарочно се замота по-дълго, но те не казваха нищо интересно. Накрая Бовоар любезно го изпрати до вратата и затвори след него. Оливие се облегна за момент на студения метал, но не чу нищо отвътре.

Нямаше и какво толкова да чуе освен дрънкане на чинии, докато полицаите си сипваха супа с червена леща, къри и ябълка и ароматна яхния с големи парчета месо, и отваряне на безалкохолни напитки. Гамаш си взе бира.

– Докладвайте.

– Намерихме ефедрин – съобщи Бовоар и постави шишенцето на масата. – Снехме отпечатъци и ги пратихме в Монреал.

Вече бе информирал Гамаш, но сега разказа за претърсването на останалите членове на екипа.

– Софи Смит отрича, че е неин, но това се очакваше. Преди това призна, че е имала силни, може би маниакални чувства към Мадлен. И е лъжкиня. От самото начало се съмнявах, че глезенът ѝ е изкълчен, и наистина, когато ѝ се наложи, започна да стъпва на него съвсем добре. Да бяхте видели лицето на майка ѝ.

– Ядоса се, че дъщеря ѝ се е преструвала? – попита Лемио.

– Ох, как може да си толкова глупав? – присмя му се Никол и той я погледна на кръв.

– Полицай Никол, предупреждавам те – сряза я Гамаш.

– Не се ядоса – заяви младата полицайка. – Как е възможно да се роди такъв като теб? – обърна се към Лемио, който стисна гневно края на масата. – Хейзъл Смит се втрещи, когато открихме ефедрин в чантата на дъщеря ѝ –изрече бавно в лицето му. – Това е разследване на убийство. Не лекарски кабинет. Само на пълен кретен може да му дреме за един шибан глезен.