Жестокият месец

Жан Ги Бовоар никога не бе държал такъв тон на началника си, така че сега и двамата останаха като втрещени.

Бовоар спря встрани от пътя.

– Как не ви е срам? Писна ми да се държите с мен като с дете. Знам, че сте с по-висок чин. Знам, че сте по-стар и по-опитен. Ето, доволен ли сте? Но е крайно време да ми позволите да застана до вас. Престанете да ме бутате все отзад. Престанете.

Удари по волана с такава сила, че едва не го счупи, а ръцете си натърти почти до кокал. От очите му потекоха сълзи на ужас. От болка, опита се да си внуши, само от болка.

Но клетката в дълбините на съзнанието му беше празна. Не бе погребана достатъчно дълбоко. Любовта му към Гамаш се беше освободила и сега го разкъсваше.

– Слизай – прошепна Гамаш.

Бовоар непохватно се заигра със закопчалката на колана и когато най-сетне я отвори, се измъкна на черния път. Наоколо бе пусто. Дъждът беше спрял и слънцето се мъчеше да пробие, както той самият се опитваше да намери себе си.

Гамаш застана твърдо до него.

– Майната ти – изкрещя Бовоар с все сила.

Искаше да зареве. Да стисне юмруци, да започне да удря нещо или някого и да крещи. Вместо това заплака. Размаха ръце и започна да раздава удари на сляпо. Не знаеше колко продължи това, но постепенно дойде на себе си. Първо видя светлина, после чу птиците, долови аромата на влажна гора. Бавно сетивата му се пробудиха, сякаш се раждаше повторно. И до него стоеше Гамаш. Не беше мръднал. Не се бе опитал да го усмири, да го спре. Да го успокои. Просто го бе оставил да плаче и да размахва ръце.

– Искам само... – започна Бовоар, но замълча.

– Какво искаш? – тихо попита Гамаш. Слънцето бе зад него и по-младият мъж го виждаше само като силует.

– Искам да ми имате доверие.

– Струва ми се, че има още нещо.

Бовоар бе изчерпан, изнемощял, изтощен. Двамата се вгледаха един в друг. По клоните на дърветата висяха водни капчици и блестяха на слънцето.

Гамаш много бавно се приближи до колегата си и протегна ръка. Жан Ги я погледна – голяма и силна. И сякаш наблюдаваше сцената отстрани, видя как неговата собствена ръка се вдига и бавно се отпусна в дланта на другата. Ръката му изглеждаше крехка в тази на началника.

– От момента, в който те видях – гневен и обиден, заточен в хранилището на участъка в Троа ривиер, го знам – заговори Гамаш. – Защо, мислиш, те взех, когато никой друг не те искаше? Защо те направих мой заместник? Да, ти си талантлив детектив. Имаш дарбата да откриваш убийци. Но има и нещо повече. Между нас двамата има връзка. Връзка, която чувствам с всеки член на екипа, но с теб – най-силно. Ти си моят наследник, Жан Ги. Следващият в йерархията. Обичам те като син. И имам нужда от теб.

Носът и очите на Бовоар смъдяха и от гърлото му се изтръгна стон, който бързаше да настигне останалите, вече понесени от вятъра, сякаш емоцията му бе нещо толкова естествено, колкото и дърветата.

Двамата мъже се прегърнаха и Бовоар прошепна в ухото на Гамаш:

– И аз ви обичам.

Разделиха се. Без неловко усещане. Бяха баща и син. И цялата ревност на Бовоар към Даниел изчезна, изпари се.

– Трябва да ми разкажете всичко.

Гамаш още се колебаеше.

– Незнанието няма да ме предпази – настоя Бовоар.

Тогава Арман Гамаш му разказа всичко. Разказа му за Арно, за Франкьор, за Никол. Бовоар го изслуша смаян.

61 Герой от древногръцката митология. Баща му, майстор Дедал, изработил криле от пера, залепени с восък, и предупредил сина си да не лети твърде високо. Но той не го послушал. Издигнал се твърде близо до слънцето и горещината му разтопила восъка. Икар паднал в морето и се удавил. – б. р.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА

Одил Монман бе заета с клиент, който разпитваше за разликата между твърдото и мекото тофу. Докато тя се занимаваше с него, Гамаш и Бовоар обикаляха магазина и разглеждаха рафтовете с биохрани и бурканите с чайове и билки. В дъното бяха произведенията на Сандон. Гамаш обожаваше антикварни мебели – особено тези от квебекски чам. Съвременният дизайн често го смущаваше. Но като гледаше масите и столовете на Жил, дървените паници и бастуните, у него оставаше усещането за забележителен синтез между старо и ново. Дървото изглеждаше създадено, за да образува тези форми, сякаш стотици години в горите на Квебек е расло и чакало този мъж да го намери и вкара в употреба. При все това хрумванията на Сандон бяха далеч от традиционни. Бяха модерни и смели.

– Искате ли някой от тях? – попита Одил.

Гамаш подуши миризма на евтино вино в дъха ѝ, зле замаскирана от ментова дъвка. Беше отвратителна комбинация и той положи голямо усилие да не се отдръпне.

– Да, но не днес. Опасявам се, че трябва да ви зададем още няколко въпроса.

– Няма проблем. Денят не е натоварен. Както повечето.

– Така имате свободно време да съчинявате стихове, предполагам.

Одил веднага се оживи:

– Чували сте за стихотворенията ми?

– О, да, мадам.

– Искате ли да ви прочета едно?

Бовоар се опита да привлече вниманието на шефа си, но Гамаш, изглежда, не забелязваше мимическите упражнения на по-младия си колега.

– За мен ще е чест, ако не е затруднение за вас, мадам.

– Добре, сядайте тук.