Жестокият месец

– Това също, макар и не колкото секвоите. Някои от тях са на хиляди години, представяте ли си? Бих искал да си поговоря със секвоя. Гинкото не живее дълго, но е най-древното известно дърво. Праисторическо. Жива вкаменелост. Представяте ли си?

Гамаш остана впечатлен. Сандон знаеше доста за гинкото. А то бе представител на древното семейство растения, които произвеждаха ефедрин.

* * *

Вестникът бе оставен грижливо сгънат на бюрото в оперативната зала. Беше пет и Лемио работеше на компютъра си. Вдигна очи и им махна, после за момент погледна към вестника, сякаш съчувстваше на Гамаш.

Главният инспектор посегна към изданието. Бовоар бе до него. Гамаш си спомни едно предаване за горилите, което бе гледал. Когато са в опасност, те се втурват напред, като гледат нападателя право в очите, реват и се бият по гърдите. Но от време на време протягат ръка и докосват горилата до себе си, за да се уверят, че не са сами.

Сега горилата до него бе Бовоар.

На първа страница имаше снимка на Гамаш с глупава физиономия, притворени очи и уста, разкривена в странна гримаса.

SOÛL!62 – пишеше отдолу с главни букви.

– Виждам, че сте пияница, изнудвач, сутеньор и убиец – измърмори Бовоар.

– Всестранно развита личност – поклати глава Гамаш.

Все пак леко си отдъхна, когато прегледа статията за имената на Даниел, Ани и Рен-Мари. Намери само своето и на Арно. Винаги свързани, сякаш не можеха да съществуват един без друг.

Обади се на семейството си и им отдели половин час, за да ги увери, че всичко е наред.

„Колко е странен светът – помисли си, докато отиваха към пансиона с училищните данни и годишниците от гимназията на Мадлен, – щом можеш да смяташ деня си за добър, ако единственото, в което са те обвинили, е пиянство и некадърност.“

62 Пиян! (фр.) – б. пр.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА

За първи път от двайсет и пет години насам Клара Мороу затвори вратата на ателието си. Щяха да идват Оливие и Габри. Арман Гамаш и другият инспектор, Жан Ги Бовоар, тъкмо бяха дошли. Мирна се появи по-рано с овчарски пай и огромна подаръчна кошници с цветя, напъпили клонки и нещо, което приличаше на боне.

– Има подарък за вас – каза на Гамаш.

– Наистина ли? – изненада се инспекторът, като се надяваше Мирна да няма предвид бонето.

Клара покани Жана Шове в хола, където се бяха събрали всички. Гамаш погледна домакинята и се усмихна за благодарност. Тя му отвърна със същото, макар че изглеждаше уморена.

– Добре ли сте? – попита я инспекторът, като взе таблата с напитки от ръцете ѝ и я остави на обичайното ѝ място върху пианото.

– Само малко стресирана. Днес се опитах да рисувам, но Питър беше прав. Ако музата я няма, по-добре да не се напъваш прекалено. За щастие, се разсеях с организирането на вечерята.

Клара обаче изглеждаше, сякаш предпочита да откъсне собствения си крак, вместо да присъства на вечерното парти.

Оливие взе порцелановата купа с домашен пастет от черен дроб от Габри, който по принцип трябваше да го предлага на гостите, но се бе спрял до камината и говореше с Жана.

– Пастет? – предложи на Бовоар, който взе голямо парче франзела и си намаза дебел пласт от лакомството.

– Разбрах, че сте вещица – каза Габри на Жана и всички в стаята замлъкнаха.

– Предпочитам да се наричам уиканка, но да – спокойно отвърна тя.

– Пастет? – попита Оливие, доволен, че може да се скрие зад ордьоврите.

– Благодаря – кимна Жана.

След малко във веселата стая нахълта Рут. Бовоар използва разсейването, за да заговори Жана.

– Полицай Лемио е проверил къде сте учили – каза ѝ, като я дръпна в един ъгъл.

– Така ли? Интересно.

– Да, наистина. Оказва се, че няма такова училище.

– Моля?

– В Монреал няма гимназия „Гарет Джеймс“.

– Невъзможно. Аз съм завършила там.

Жана видимо се притесни, Бовоар обичаше заподозрените точно такива. Изобщо не харесваше тази жена, тази вещица.

– Училището е изгоряло преди двайсет години. Удобно, не мислите ли? – добави и стана, без да ѝ даде шанс да отговори.

– Къде ми е пиячката? – Рут докуцука до пианото. – Исках да дойда по-рано, преди да сте излочили всичко – каза на Гамаш.

Оливие бе доволен, че най-сетне е дошъл някой, по-непохватен от Габри.

– Скрил съм бутилки из цялата къща и ако бъдете любезна с мен, мадам Зардо, ще ви издам къде са някои от тях – заяви главният инспектор и леко се поклони.

Рут се замисли, но явно реши, че ще ѝ коства твърде много главоболия. Грабна една водна чаша и я подаде на домакина:

– Скоч!

– Как е възможно да си поетеса? – възкликна Питър.

– Ще ти кажа как. Не си хабя думите за такива като теб. – Старицата взе чашата и отпи глътка. После се обърна към Гамаш: – Кажете сега защо сте се пропили.

– Това във вестника е пълна лъжа – заяви Бовоар. – Той не пие.

– Какъв вестник? – попита Рут. – А какво е това? – добави, като посочи чашата уиски в ръката на Гамаш.

– Пия за разпускане – отвърна главният инспектор. – А вие?

Поетесата го погледна, но всъщност видя двете новоизлюпени патенца, сгушени на топло във фурната ѝ, в гнездо от кърпи и водни грейки. Беше нахранила Роза и се опита да даде храна на Лилия, но тя не искаше да хапва.