Жестокият месец

Рут ги бе целунала нежно по меките главички, при което по тънките ѝ стари устни полепна тънък слой пух. Отдавна не бе целувала нещо. Ухаеха на свежо и бяха топли. Лилия наведе глава и леко клъвна ръката ѝ, сякаш също я целуваше. Рут смяташе да тръгне по-рано за Питър и Клара, но изчака патетата да заспят. После взе кухненския таймер, нагласи го на два часа и половина и го пъхна в проядения си от молци пуловер.

Сега отпи голяма глътка шотландско уиски и се замисли. Защо пиеше?

– Пия, за да не полудея – изрече след малко.

– Май няма голяма полза – измърмори Мирна.

На дивана Габри отново бе хванал Жана на тясно:

– Та, с какво се занимават вещиците?

– Габри, би ли сервирал ти този път – каза Оливие и се опита отново да му подаде купата с пастет, но Габри само гребна за себе си и го остави да я държи.

– Лекуваме.

– Мислех си, че правите точно обратното. Няма ли зли вещици?

– Господи, не му позволявай да ни изпрати в Страната на мънчкините63 – измърмори Оливие на Питър и двамата се отдалечиха.

– Има, но не толкова много, колкото си мислите – усмихна се Жана. – Вещиците са като всички други хора, но с по-развита интуиция.

– Значи не е магия – намеси се Бовоар, който подслушваше, въпреки че се опитваше да не го прави.

– Ние не призоваваме нищо, което вече не съществува. Просто виждаме неща, които другите хора не виждат.

– Като мъртви хора – вметна Габри.

– О, това е елементарно – намеси се Рут, като избута Мирна с лакти и се настани на дивана. – Аз ги виждам постоянно.

– Така ли? – изненада се книжарката.

– Да, и сега виждам – заяви Рут и всички в стаята млъкнаха. Дори Питър и Оливие се върнаха при компанията.

– Къде? – попита Клара. – В къщата ли?

– Най-вече тук.

– Сега ли?

– Ето там – каза Рут и посочи с пръст. Към Гамаш.

– Мъртъв? Той ли е мъртъв? – прошепна Клара.

– Мъртъв ли? Не говорехме ли за мърляви хора? Както и да е.

– Как е възможно тази жена да е поетеса? – попита Питър и заведе Оливие в другия край на стаята, за да му покаже последния си пъзел.

– И така, кой го е извършил? Знаете ли кой е убил Мадлен? – попита Рут. – Или сте твърде зает да бутате рушвети и да пиете, за да си вършите работата?

Бовоар отвори уста да възрази, но Гамаш вдигна ръка, разпознал шегата на поетесата.

– Все още не знаем, но съвсем скоро ще разберем.

Бовоар се изненада, но се опита да не го показва.

– Знаехте ли, че е имала рак? – попита Гамаш.

Всички се спогледаха и кимнаха.

– Но това беше преди години – уточни Мирна.

Главният инспектор изчака малко и реши да зададе въпроса по-ясно:

– Беше ли излекувана, доколкото ви е известно?

Всички отново се спогледаха, този път озадачено, като опит за телепатична връзка между добри приятели.

– Не съм чувал да е имала проблеми – каза Питър.

Никой от другите не възрази. Гамаш и Бовоар се спогледаха. Разговорите се възобновиха и Питър отиде в кухнята, за да провери яденето.

Главният инспектор влезе след него и го завари да бърка агнешка яхния. Взе една франзела и ножа за хляб и ги показа на Питър, който се усмихна благодарно.

Двамата мълчаливо се заеха да приготвят храната, като слушаха разговорите в другата стая.

– Чух, че утре най-сетне ще е хубаво времето – отбеляза след малко домакинът. – Слънчево и топло.

– Април си е такъв, нали? – отговори Гамаш.

Продължи да реже франзелата и да подрежда филийките върху чиста кърпа, постлана в дървена купичка. Повдигна леко кърпата и погледна пирографирания подпис върху дървото. Беше дело на Сандон.

– Непредвидим, това ли искате да кажете? – попита Питър. – Труден месец.

– Днес слънчево и топло, утре сняг – съгласи се Гамаш. – Шекспир говори за „несигурната слава на април“64.

– Предпочитам Т. С. Елиът: „Април е най-жестокият месец“65.

– Защо?

– Вижте покосените пролетни цветя. Случва се почти всяка година. Топлината ги подлъгва да се покажат, да цъфнат. Да се отворят. И не само пролетните луковички. Също и пъпките на дърветата. Розите и останалите растения. Всички радостно се подават навън. И изведнъж „бум“! Свирепа снежна буря ги убива.

Гамаш имаше чувството, че вече не говорят само за цветя.

– Как иначе да бъде? – попита инспекторът. – Те трябва да цъфнат, дори да е за съвсем кратко. И пак ще се появят на следващата година.

– Не всички. – Питър се обърна към детектива. От дървената лъжица в ръката му капеше гъст сос. – Някои не успяват да се съвземат. Имахме една прекрасна роза. Преди няколко години тъкмо бе напъпила, когато дойде убийственият мраз и я уби.

– А вдругиден студ свива смъртоносен... – цитира детективът. – И изведнъж захапва го във корена и ей го загинал като мене!66

Питър трепереше.

– Кой загива, Питър? Клара ли?

– Никой. Аз няма да го позволя.

– Странно как в Канада обичаме да говорим за единственото, което не можем да контролираме. Времето. Не можем нито да спрем убийствения мраз, нито да попречим на цветята да правят това, за което са създадени. По-добре да разцъфтиш, пък дори само за миг, ако това диктува природата ти, отколкото вечно да се криеш.