Жестокият месец

– Не съм съгласен – възрази Питър, обърна се с гръб към госта си и буквално направи яхнията на пюре.

– Извинявайте, не исках да ви засегна.

– Не сте ме засегнали.

Гамаш занесе хляба на дългата чамова маса, подредена за вечеря, и се върна в хола. Размишляваше за Т. С. Елиът и си каза, че поетът е нарекъл април най-жестокия месец не защото убива цветята и пъпките на дърветата, а защото понякога не го прави. Колко ли мъчително бе за онези, които не разцъфтяваха, когато наоколо кипи от нов живот и надежда?

* * *

– Нека да изясним нещата – заяви Оливие.

– Той почти никога не говори така – обясни Габри на Клара. После се обърна към подноса със скариди, които партньорът му се опитваше да му даде за сервиране, и си взе една.

– Великден не е ли християнски празник? – продължи Оливие.

– Християнски е – потвърди Жана.

Дребната невзрачна женица някак бе успяла да се превърне в център на вниманието в стая, пълна със силни личности. Седеше свита в ъгъла на дивана, притисната между страничната облегалка и Мирна, и всички погледи бяха насочени към нея.

– Обаче в древността църковните власти не са знаели точно кога е бил разпнат Христос, затова са избрали дата от календара на езическите ритуали.

– Защо? – поинтересува се Клара.

– В първите години от съществуването си църквата е трябвало да печели нови последователи, за да оцелее. Били са опасни и деликатни времена. За да надделее над езичниците, е приела някои техни празници и ритуали.

– Окадяването с тамян е като ритуала, който ние направихме – съгласи се Мирна. – Когато запалихме сухи билки, за да очистим селото от духове.

Погледна към Клара, която кимна. Но онова бе успокоителен ритуал, пълен с радост, а не мрачното и леко заплашително размахване на църковна кадилница. Художничката никога не бе възприемала двете неща за сходни и се запита какво ли биха казали свещениците за това сравнение. Или вещиците.

– Така е – потвърди Жана. – Същото е с празниците. Понякога наричаме Коледа Юлтайд67.

– Поне в някои коледни песни – съгласи се Габри.

– И имаме бъдник68 – изтъкна Оливие.

– Юл е древното название на зимното слънцестоене. Най-дългата нощ в годината. Около двайсет и първи декември. Това е езически празник. Затова в периода на зараждането си църквата решила да сложи Коледа тогава.

– Хайде бе. За да накара вещиците да празнуват Рождество? – изсумтя Рут. – Не се ли мислите за по-важни, отколкото сте в действителност?

– Абсолютно. В течение на столетия църквата изобщо не се интересувала от нас, освен може би като подпалки за клади, както сама знаете.

– Какво искате да кажете? Какво се предполага, че знам?

– Вие многократно описвате древните вярвания. Темата се появява в много от стихотворенията ви.

– Четете прекалено много, Жана д’Арк.

Аз бях обесена, защото сама живеех,

защото имам сини очи и загоряла кожа...

О, да, и заради гърди налети...

Когато демони се търсят,

така избират изкупителните жертви.

Жана изрецитира стихотворението, като внимателно наблюдаваше Рут.

– Да не би и Рут да е вещица? Това ли искате да кажете? – попита Габри.

Набръчканата стара поетеса се наежи, но Жана бързо отвлече вниманието от нея.

– Според философията на уика старите жени съхраняват мъдростта, лековете, древните сказания. Те са пазителките.

– Вярно е, всички се пазят от нея – обяви Габри и останалите прихнаха да се смеят, дори Жана се усмихна.

– В древността повечето хора били езичници и празнували старите празници. Юл и Остара. Пролетното равноденствие. Великден. Вие извършвате ли ритуали? – обърна се Жана към Мирна.

– Случва се. Празнуваме равноденствието и понякога окадяваме. Някакъв миш-маш от индиански и езически ритуали.

– Пълна каша – намеси се Рут. – Била съм на такива изпълнения. Два дни смърдях на изгоряла салвия. Хората в аптеката помислиха, че се друсам.

– Понякога магията действа – каза Мирна на Клара през смях.

– Вечерята! – провикна се Питър от кухнята.

Когато отидоха там, вече бе сложил тенджерите с яхнията и зеленчуците на масичката за сервиране, при чиниите. Клара и Бовоар обиколиха и запалиха свещите, наредени из цялата кухня, и когато всички седнаха, помещението вече беше като затъмнен планетариум, пълен с точкови лампички.

Когато напълниха чиниите с агнешка яхния, овчарски пай, пресен хляб и гладко, пухкаво картофено пюре със зелен фасул, всички се настаниха удобно и се разприказваха за градини, за бурята, за женското дружество към англиканската църква и за състоянието на пътищата.

– Обадих се на Хейзъл да поканя и тях, но ми отказа – съобщи Клара.

– Тя почти винаги отказва – отбеляза Мирна.

– Наистина ли? – попита Оливие. – Не съм забелязал.

– И аз не съм – призна Клара, като си взе още пюре. – Но сега, като се замислям, след смъртта на Мадлен се опитахме да я каним, но тя не искаше и да чуе.