Жестокият месец

– Казах ви. Не знаех, че дърветата са живи същества. Тоест всички знаем, че са живи, но не ги възприемаме като същества. А те са. Не можеш да убиеш живо същество. Не е правилно.

– Как разбрахте? – попита главният инспектор.

Сандон бръкна в джоба си и извади мръсна кърпичка. Започна да бърше острието на брадвата, докато говореше:

– Работех като дървосекач към една от местните дъскорезници. Всеки ден ходех в гората с бригадата. Сечахме дървета и ги теглехме с трактори на пътя, за да ги извозват. Смазваща работа, но ми харесваше. На открито, на чист въздух. Без шеф.

Погледна подозрително Гамаш. Обруленото му лице бе обрасло с прошарена рижа брада, погледът му бе остър, но замислен.

– Един ден дойдох в гората с брадвата и чух стенание. Звучеше като бебешки плач. Беше през същия сезон, в който сме сега. Най-доброто време за сечене на дървета. Но тогава и на животните им се раждат малки. Бригадата започваше да се събира, а стенанията се усилиха. Изведнъж чух писък. Извиках на момчетата да спрат, да запазят тишина и да се ослушат. Стоновете бяха преминали в плач. Чуваше се навсякъде около нас. Усещах го. Винаги съм се чувствал в гората като у дома, но изведнъж ме хвана страх. „Не чувам нищо“ – каза един от мъжете и отново удари дървото с брадвата. И пак чух писък. Можете да се досетите какво стана после. За една нощ всичко се преобърна. Аз се бях променил. Започнах да чувам дърветата. Мисля, че винаги съм чувал радостта им. Навярно затова съм се чувствал толкова щастлив в гората. Но вече чувах и болката им.

– Какво направихте?

– Какво можех да направя? Вие какво бихте сторили? Трябваше да ги спра. Трябваше да спра това избиване. Представяте ли си да сечете гора, която пищи от болка?

Бовоар си представяше, особено ако по цял ден не спира да пищи.

– Но през повечето време дърветата са тихи. Просто искат да ги оставим на мира – продължи Жил. – Странно как се научих на свобода от същества, които са вечно закотвени на едно място.

На Гамаш това му звучеше съвсем логично.

– Уволниха ме, но и без това щях да напусна. В онзи ден влязох в гората като дървосекач, а излязох съвсем друг човек. Светът вече не бе същият. Нямаше как да бъде. Жена ми се опита да ме разбере, но не можеше. Не издържа и си тръгна с децата. Върна се в Шарлевоа. Не ѝ се сърдя. Всъщност ми олекна. Тя все ми повтаряше, че дърветата не говорят, не пеят и със сигурност не пищят. Обаче те го правят. С нея живеехме в различни светове.

– Одил във вашия свят ли живее? – поинтересува се Бовоар.

– Не. Не съм срещал човек, който да живее в него. Но тя го приема. Не се опитва да ме промени или да ме убеди, че греша. Приема ме такъв, какъвто съм.

– А Мадлен?

– Тя беше красиво и екзотично същество. Все едно да се разхождаш в гората и изведнъж да срещнеш палма. Няма как да не привлече вниманието ти.

– Имахте ли любовна връзка с нея? – попита Бовоар по-рязко, отколкото на Гамаш му се искаше, но такъв беше неговият стил.

– Не. Беше достатъчно да ѝ се възхищавам отдалеч. Може да приказвам с дърветата, но не съм луд. Тя нямаше интерес към мен. Всъщност и аз не се интересувах от нея. Може би съм си фантазирал, но нищо в реалния свят.

Бовоар се запита какво според Сандон е „реалният свят“.

– Защо не харесвате мосю Беливо? – попита Гамаш.

На Сандон му трябваха няколко секунди, за да превключи от мислите за Мадлен към аскетичния бакалин. Погледна големите си ръце и зачопли един мазол.

– На негова земя имаше прекрасен дъб. Беше ударен от мълния и един клон висеше отчупен. Чух дървото да плаче и помолих Беливо да отрежа клона. Той отказа.

– Защо?

– Каза, че ще убия цялото дърво, ако отрежа клона. Признах, че има такъв риск, но му казах, че дървото го боли и би било по-хуманно да му помогнем да оздравее или да умре по-бързо.

– Но той не ви повярва?

Сандон поклати глава:

– Дървото се мъчи четири години, преди да умре. Чувах го как плаче за помощ. Умолявах Беливо, но той не искаше да чуе. Мислеше си, че дъбът е на път да оздравее.

– Не е знаел – отбеляза Гамаш. – Било го е страх.

Жил сви рамене пренебрежително.

– И фактът, че той излиза с Мадлен, нямаше нищо общо?

– Той трябваше да я предпази. Трябваше да защити и дървото. Изглежда много добър, но всъщност е лош човек.

Как се беше нарекъл мосю Беливо? Гамаш се опита да си спомни. „Нещото, което носи смърт.“ Точно така. Първо жена му, после Мадлен, птичката. Дървото. Около Беливо все нещо умираше.

Мъжете замълчаха. Вдишваха приятния, смолист аромат на мокри борове, есенни листа и млади пъпки.

– Сега идвам в гората, намирам дървета, които вече са мъртви, и правя от тях мебели.

– Давате им нов живот – отбеляза Гамаш.

Сандон го погледна:

– Предполагам, че не чувате дърветата.

Детективът се ослуша, после поклати глава. Сандон кимна.

– Наблизо има ли гинко? – попита Гамаш.

– Гинко ли? Сигурно има няколко. Произлизат от Азия, доколкото знам. Много са стари.

– Имате предвид, че живеят дълго?