Жестокият месец

Жената буквално го насади в един от столовете на Жил. Гамаш очакваше да чуе силно скърцане – от счупването на стола и банковия му баланс. Но нищо такова не стана. Столът и спестяванията му си останаха непокътнати.

Одил дойде с изтърканата си тетрадка – онази, която Бовоар я бе видял да затваря гневно при предишното си идване. Покашля се и се изпъчи като войник, готов да отблъсне врага.

Над блатото по здрач препускат

зловещи облаци, а ние

срещу дъжда безмилостен вървим –

аз, моята любов и аз.

Проплаква чайка и тръстики

огъват се, но дружни ние

решими срещу вятъра вървим –

аз, моята любов и аз.

– Казва се „Аз, моята любов и аз“.

Гамаш занемя. Бовоар се опомни пръв:

– Прекрасно е. Може ли да го видя цялото?

Беше напълно искрен. Свикнал бе да слуша мъглявите цитати на Гамаш, извадени главно от неразбираемите творения на Рут, които дори нямаха рима. Сега най-сетне чу нещо смислено. Представи си птицата, чу крясъка ѝ, видя дъжда.

– Искате ли да ви прочета още едно?

– За съжаление, трябва да ви зададем няколко въпроса. – Гамаш потупа стола до себе си. – Но стихотворението наистина е прекрасно.

Одил седна и леко се олюля в опит да се закрепи.

– Какво беше мнението ви за Мадлен Фавро?

– Свястна жена. Идваше от време на време в магазина, но не я познавах добре. Съжалявам за смъртта ѝ. Имате ли представа кой го е извършил?

– А вие? Някакви предположения?

Жената се замисли.

– Мисля, че е била онази нейна приятелка. Хейзъл. Винаги толкова любезна. Прекалено любезна. Направо да те подлуди. Със сигурност трябва да е сред заподозрените. Макар че всъщност е по-вероятно нея да убият. Сигурни ли сте, че убиецът е очистил правилния човек?

– Разговаряли сте с Мадлен, докато сте отивали към имението „Хадли“.

– Наистина ли? Не си спомням. – Уменията на Одил да лъже съперничеха на поетичния ѝ талант.

– Да. Чули са ви.

– А, ами приказвахме си за разни работи.

– Чули са ви да спорите, мадам – заяви Гамаш тихо, но твърдо. Виждаше Одил в профил, отпуснатата ѝ брадичка.

– Не сме спорили.

Гамаш знаеше, че просто трябва да почака. И да се надява да не влезе нов клиент.

– Опитваше се да омае Жил – избълва Одил и лошият ѝ дъх лъхна главният инспектор със сила, сякаш жената бе задържала думите твърде дълго в устата си. – Знам, че това целеше. Все му се усмихваше, все го докосваше. – Имитира как Мадлен е галила ръката на Сандон. – Постоянно се домогваше до вниманието му, а той не я забелязваше.

– Сериозно?

– Самата истина! Той ме обича. – Изрече последните думи едва доловимо. Устата ѝ увисна и дълга лига се проточи по брадичката ѝ. Носът ѝ течеше, от очите ѝ закапаха сълзи. Лицето ѝ се деформира като разядено от киселина.

„Дали наистина Мадлен е искала да отнеме Жил от Одил?“ – запита се Гамаш. Ако бе така, имаше двама души с мотив за убийство. Одил – да убие съперничката си. И мосю Беливо – от ревност. Какво бе казала Клара? Мадлен винаги получавала онова, което иска. Но какво е искала? Кого е искала? Жил или Беливо? Или нито един от двамата?

– За какво спорихте онази нощ? – настоя детективът.

– Казах ѝ да престане. Доволен си сте? Помолих я да стои далеч от Жил. Можеше да има всеки мъж. Беше красива и умна. Всеки искаше да е с нея. Кой не би искал? А аз? Знам какво мислят хората за мен. Че съм глупава, скучна и ме бива само с числата. Цял живот обичам Жил и най-сетне той ме избра. Мен. Не исках никой да ми го отнеме. Помолих я да ми го остави.

– А тя какво каза?

– Отрече всичко. Остави ме да се държа като глупачка, да се унижа, а после дори нямаше куража да признае каква е курва.

Когато си тръгваха, Гамаш стисна ръката ѝ, влажна и лепкава. Но докосването на скръбта често е такова. Бовоар успя да се изниже без ръкуване.

* * *

Намериха Жил Сандон навътре в гората. Ориентираха се по ударите от брадва, а след като превалиха ниско възвишение и прескочиха един паднал, изгнил дънер, видяха якия мъжага да работи с брадвата върху отсечено дърво. Постояха да погледат известно време мощните и грациозни движения на огромните ръце, с които мъжът вдигаше древния инструмент и го спускаше върху дървото. В един момент той спря, обърна се и ги погледна. Тримата останаха втренчени един в друг няколко секунди, след което Сандон им махна.

– Върнахте се – каза на Бовоар.

– Този път идвам с шефа.

Сандон се приближи и няколко клонки изпращяха под краката му.

– Тук няма шефове – отвърна. Обърна се и изгледа Гамаш. – Вие сте оня от вестниците.

– Да – спокойно отговори главният инспектор.

– Не приличате на убиец.

– Защото не съм.

– И трябва да ви повярвам?

– Вярвайте в каквото искате. Не ме интересува.

Сандон изръмжа. Посочи един пън, сякаш бе кресло с копринена тапицерия.

– Работили сте като дървосекач – отбеляза Гамаш, след като се настани там.

– В един мрачен период от живота си, да. Вече не се срамувам от това. Тогава не знаех.

Все пак изглеждаше засрамен.

– Какво не знаехте?