Жестокият месец

– Изгасих лампите и започнах да прожектирам снимки на стената. Снимки на момчета от училищни дневници. После снимки на същите младежи мъртви. Един след друг. Прочетох показанията на свидетели и докладите от лабораторията. Всички бяха като сащисани. Не можеха да разберат какво става. После един по един млъкнаха. Освен Франкьор и Арно.

Видял бе онези сини очи, студени като стъклени мъниста. Усетил бе как Арно трескаво осмисля всички факти и търси начин да ги оспори. Отначало се държеше спокойно, уверен в преимуществото си, сигурен, че никой не може да го пипне. Но с напредването на заседанието стана неспокоен, потаен.

Гамаш се бе подготвил добре. Работеше по случая от близо година – без много шум, в свободното си време и в празничните дни. Погрижил се бе всеки път за бягство, който Арно би могъл да използва, да е преграден, затворен и надеждно заключен.

Знаеше, че има право само на един изстрел – днешното заседание. Ако Арно си тръгнеше безпрепятствено, той и мнозина други, включително Бребьоф, бяха обречени.

Фактите бяха на негова страна, но знаеше, че Пиер Арно може да използва едно мощно оръжие. Лоялността. Служителите в управлението бяха готови по-скоро да умрат, отколкото да изменят на колегите си и полицията. Арно изискваше безпрекословна вярност.

И победи.

Изправен пред фактите, той призна вината си в подтикване към убийства и дори в самото им извършване. Но убеди съвета в името на високия му чин и дългите години служба той и другите двама полицаи, замесени в престъпленията, да не бъдат арестувани. Още не. Обеща, че щели да сложат в ред нещата си, да се сбогуват с близките си и после да отидат в ловната хижа на Арно в района на Абитиби. Там щели да се самоубият.

Така щели да избегнат позорния процес. Да спестят на полицията публичното унижение.

Гамаш категорично се противопостави на тази лудост. Но съветът, който се страхуваше от Арно и от общественото мнение, се наложи.

Пиер Арно си тръгна свободен. Не за дълго. Но човек като него можеше да причини много пакости за кратко време.

– И тогава поехме онова разследване в Бе де Мутон, нали? – попита Бовоар.

– Да, възможно най-далеч от Монреал.

Гамаш бе изпратил Рен-Мари в провинцията и беше помолил приятеля си Марк Бро от монреалската полиция да постави охрана на децата му. Самият той взе самолет от град Квебек до Бе Комо, после за Наташкуан, Харингтън Харбър и накрая пристигна в рибарското селце Бе де Мутон. Отиде да търси убиец, а намери себе си. В едно мизерно ресторантче на скалистия бряг. Вътре миришеше на риба, сурова и пържена, и един опърпан, обрулен рибар, сякаш самият той одялан от груба скала, седнал сам в едно сепаре, го погледна и му се усмихна с такава неочаквана лъчезарност, че детективът веднага разбра какво трябва да направи.

– Тогава се върнахте в Монреал – каза Бовоар. – И неочаквано всички вестници започнаха да пишат за Арно и двамата му съучастници.

Каква ирония наистина, помисли си Гамаш и се опита да не поглежда отново към часовника си.

Гамаш отиде в Абитиби, за да предотврати самоубийството. През целия път обратно другите двама полицаи, пияни и в истерия от облекчение, плакаха. Арно – не. Седя изпънат между тях и през цялото време гледа Гамаш в огледалото за обратно виждане.

Още с влизането си в хижата бе осъзнал, че Арно не възнамерява да се самоубие. Другите – да. Но не и Арно. В продължение на четири часа в развихрилата се снежна буря Гамаш търпя този поглед.

В медиите го възпяха като герой, но той знаеше, че не е такъв. Истинският герой никога не би се поколебал. Истинският герой нямаше да избяга.

– Каква беше реакцията, когато се появихте с Арно и другите двама? – попита Бовоар.

– Развълнувано посрещане, както може да се очаква – усмихна се Гамаш. – Членовете на съвета направо побесняха. Бях пренебрегнал волята им. Обвиниха ме в нелоялност и бяха прави.

– Зависи към какво са очаквали да сте лоялен.

– Попречих на виновниците да се самоубият. Майките заслужаваха нещо повече от мълчание – заговори отново Гамаш след кратка пауза. – Старата индианка, която бях срещнал, и другите като нея заслужаваха публично извинение, обяснение и обещание, че това никога няма да се повтори. Някой трябваше да излезе и да поеме вината за станалото с децата им.

Като повечето служители на квебекската полиция Бовоар бе изпитал отвращение и срам, когато чу за деянията на Арно. Но Арман Гамаш изми позора им, доказа, че не всички полицаи са злодеи. Голямото мнозинство от служителите с различни чинове застанаха твърдо и безпрекословно зад него. Както и повечето вестници.

Но не всички.

Някои обвиниха шефа му в конфликт на интереси, пишеха, че имал лични сметки за уреждане с Арно. Дори намекваха, че самият той бил един от убийците, решил да натопи ползващия се с голяма популярност комисар.

Сега отново хвърляха същите обвинения.

– Колко поддръжници на Арно са останали в службата? – попита Бовоар с делови тон. Не водеше непринуден разговор. Събираше тактическа информация.

– Не искам да се замесваш.

– Не ми дреме.