Ангелиада

Коста заговори и скоро се впусна в сложни обяснения за спектрални анализи, ядрено-спирални завихряния и реално-времеви анализ. Форсайт бе в състояние да разбере едва половината. Но и тя му бе достатъчна, за да разбере, че обясненията не се базират само на случайно заучени фрази. Който и да бе Коста — каквато и схема да следваше, — определено си беше написал домашното.

— Интересно — отбеляза Форсайт, когато Коста приключи. — И това ли е всичко, което цели експериментът?

— Не е ли достатъчно за един експеримент?

— Разбира се, че е. — Форсайт го погледна право в очите. — Любопитен съм за двете енергийни линии, прикрепени към логическия ви модул — и посочи двата кабела, привлекли вниманието му. — Нали няма да започнете да ме убеждавате, че са просто допълнителни сензори?

Ъгълчето на устата на Коста трепна.

— Не, те са част от нещо съвсем друго. Един малък допълнителен тест, който искам да направя покрай основния експеримент.

— И какъв е този тест?

Коста се поколеба.

— Съжалявам, господин Върховен сенатор, но наистина не мога да говоря за това. Отнася се до откритие на друг член на института и обещах да го запазя в тайна.

— Дори от висши правителствени лица? — Форсайт си позволи една леко заплашителна нотка.

— Съжалявам — повтори Коста. — Можете да се обърнете направо към доктор Фрашни. Може би той няма да има нищо против да ви обясни подробностите. Но аз но мога.

— Ясно — каза Форсайт. Изучаваше лицето на младия мъж. Странно. Бе останал с мисълта, че един добър мошеник няма да се опитва да отклонява въпроси, когато лесно може да им измисли отговор.

Освен ако наистина не изпълняваше някаква задача за доктор Фрашни. Мислено си отбеляза Пирбазари да направи справка.

Сред бръмченето на машините се чуха приближаващи се стъпки. Обърна се и забеляза Ханан, който изникна зад гърба на Ронион.

— Съжалявам, господин Върховен сенатор — каза той, но дойдох да ви кажа, че влекачът пристигна.

— Благодаря ви. — Форсайт погледна часовника си. Наистина бяха изминали точно двадесет минути, откакто двамата с Ронион се бяха качили на борда. Ако корпорация „Гейбриъл“ се славеше с нещо, то бе неизменната точност. — Няма да ви притеснявам повече. Успешен лов.

— Благодаря, господин Върховен сенатор — отговори Ханан. — Ако обичате, оттук, моля. Ще ви заведа до изхода. А, между другото, репортерите започнаха да пристигат.

Форсайт се закова на място.

— Репортери ли? Какво правят репортери тук?

Ханан примигна.

— Защо… Мислех, че вие сте им се обадили.

— Определено не съм! — озъби се Форсайт, измъкна телефона си и набра някакъв номер. Това пътуване трябваше да бъде тайна, по дяволите. И ако вината беше на Пирбазари…

— Да? — обади се Пирбазари след второто позвъняване.

— Форсайт се обажда. Какви са тези репортери около „Газела“?

За секунда настъпи пълна тишина.

— Репортери ли?

— Да, репортери. Мисля, че съвсем ясно казах, че не желая да се споменава за присъствието ми тук.

— Не сме споменавали на никого за пътуването ви, господин Върховен сенатор — възрази Пирбазари. — Единственото ми предположение е, че жената от рецепцията е стигнала до това решение на своя глава.

И е предупредила шефовете си, а те на свой ред — и медиите, събиращи се в момента, подобно на предвкусващи предстоящия пир лешояди. Да, това обясняваше нещата. За съжаление.

— Чудесно. И сега какво ще правим?

— Най-добре да останете на борда на кораба, докато не си тръгнат. Можете ли да накарате онзи Дейвий да им каже, че не сте там?

— По всяка вероятност — изръмжа Форсайт. — Само дето в плана има един малък проблем. „Газела“ отлита за Ангелиада. Не вярвам да се зарадват от гостуването ни, докато си вършат работата. Не, трябва да направиш нещо оттам. И трябва да го направиш през следващите три минути.

Недалеч от Ронион Ханан Дейвий прочисти гърлото си.

— Господин Върховен сенатор? — Той стеснително вдигна ръка.

Форсайт впери поглед в него.

— Какво?

— Ако не можете да излезете сега, с удоволствие ще ви приемем като наш гост — каза той. — Разполагаме с достатъчно пространство и за двама ви.

Форсайт се облещи. Автоматичният любезен отказ заседна в гърлото му. Това предложение бе абсолютно нелепо.

Но пък от друга страна, защо не? Останалите Върховни сенатори говореха маса глупости за това как ангелите са бъдещето на Емпирей, но доколкото знаеше, нито един от тях не бе и припарвал до ловен кораб. За човек с неговото положение това изглеждаше като нещо съвсем в реда на нещата.

Освен това щеше да си спести неприятностите да се среща с репортерите и да отговаря на въпроси, на които точно в момента не желаеше да отговаря.

— Добре, господин Дейвий — каза той. — Приемам предложението ви. Зар? Стига си се паникьосвал. Ще предприема едно пътуване до Ангелиада с „Газела“.

Този път мълчанието от другата страна продължи по-дълго.

— Шегувате се, сър. — Гласът на Пирбазари прозвуча зашеметено.

— Точно обратното — отговори Форсайт. — Защо не?