Ангелиада

— Да — отговори младата жена и стрелна с поглед Ронион. — За „Газела“ е чест да ѝ гостувате. Мога ли да попитам какво е довело един Върховен сенатор на борда на скромния ни кораб?

— Обстоятелствата, наред с интереса ми към работата на господин Коста — отговори ѝ Форсайт. — Ще се помъча да не ви се пречкам.

— Убедена съм, че няма да има проблеми — спокойно отговори тя. Очите ѝ се спряха върху медальона на гърдите му, сякаш искаше да се убеди, че наистина е онзи, за когото се представя. — Извинете, но трябва да се погрижа за още някои неща преди старта.

— Разбира се — кимна Форсайт и отстъпи, за да ѝ направи място. — Ако това са нашите чаршафи, просто ги дайте на Ронион. Не е необходимо лично да се занимавате с това.

— Добре. — Тя пристъпи към Ронион и му подаде чаршафите. Той въпросително погледна Форсайт.

„Отнеси ги в стаите ни — направи му знак Форсайт — Помниш ли пътя?“

„Разбира се. — Ронион взе чаршафите и ги пъхна под мишница. — Там ли да ви изчакам?“ — попита със свободната си ръка.

„Може. Ще дойда след малко.“

Чандрис все още стоеше до Ронион и го гледаше озадачено.

— Той е глухоням — обясни ѝ Форсайт. — Ако трябва да му кажете нещо, ще трябва да се обръщате към мен.

— Ясно — каза тя. — Е, по-добре да се залавям за работа. Сигурен ли сте, че Ронион ще успее да намери пътя?

— Има великолепно чувство за ориентация — увери я Форсайт.

— Ясно. Но и без това съм натам.

— Добре.

Форсайт привлече вниманието на Ронион.

„Това е Чандрис — обясни той. — Ще те заведе до стаите ни.“

Ронион кимна и двамата с Чандрис тръгнаха по коридора.

— А сега, доколкото си спомням — обърна се Форсайт към Коста, — продължаваме към контролната кабина.

Коста гледаше след отдалечаващата се двойка.

— Да. — Явно му бе нужно усилие, за да върне вниманието си към Форсайт. — Оттук, сър…

Докато крачеха, Форсайт си позволи една мрачна усмивка. Очевидно Коста и Чандрис крояха нещо. Можеше да го прочете по реакциите им толкова лесно, колкото и знаците на Ронион. Оставаше само да разбере какво точно.

И да се надява с всички сили това да не попречи на плановете му да спре наводняването с ангели.

25.

„Газела“ се разтресе и бавно започна да се движи след влекача. Ронион, все още с бельото в ръце, залитна от неочаквания тласък и се блъсна в стената на коридора.

Чандрис това и чакаше. Скочи, подхвана го за ръка и се притисна леко в него.

Имаше на разположение само две секунди преди той да възстанови равновесието си, след което трябваше да отстъпи. Не ѝ трябваше повече време. Чувствата ѝ не я бяха подлъгали по време на разговора с Коста и Върховен сенатор Форсайт преди минута.

Ронион носеше ангел.

Ангел. Мислено повтори думата, а в главата ѝ се завъртяха старите мисли и разкрилата се току-що възможност. Ангел. Не резервният на Дейвий, който си бе обещала да не докосва, а правителствен ангел. Един от хилядите. Един, чиято липса може би никога нямаше да бъде усетена.

Нужни били — беше ѝ казал Ханан — само няколко неврални операции и шест месеца интензивно лечение… и около два милиона руя.

„Аз съм променена“ — напомни си тя. Но думите прозвучаха кухо и безсмислено. А и никога не бе казвала, че се е променила. Единствената причина да не открадне по-късно бе, че не беше попадала на нещо, което да си заслужава.

До този момент.

Стигнаха до каютата на Ханан. Ронион влезе, остави чаршафите на масата и приветливо ѝ се усмихна.

— Искаш ли аз да оправя леглата? — Беше забравила, че не е в състояние да я чуе. Но докато обмисляше как най-добре да повтори въпроса си със знаци, Ронион поклати глава и се потупа по гърдите. След това започна да сваля старите чаршафи.

Значи можеше да разчита по устните. Интересно, че Форсайт беше пропуснал да спомене този факт. Всъщност бе наблегнал точно на обратното — че Ронион може да общува само посредством езика на знаците.

Един дълъг миг остана на прага, загледана в широкия гръб на работещия Ронион. И старите инстинкти започнаха да се завръщат. Най-лесно бе да бръкне в джоба му, стига да знаеше в кой точно. Но не знаеше. А освен това точно сега нямаше възможност да се измъкне, без той да усети липсата му. Най-добрият начин беше да го придума някак да ѝ го даде сам. Човек с подобни явни недостатъци би бил лесна жертва.

Ронион приключи, обърна се и определено се учуди, че тя все още е в каютата. Но само се усмихна и взе втория комплект. Чандрис отвърна на усмивката му и му направи път да мине. Усмивката ѝ изчезна, когато той влезе в каютата на Орнина. Лесна мишена… с едно малко изключение.

Проблемът бе, че беше глухоням.

Чандрис прехапа устни. От години не бе чувствали подобна несигурност. Никога не ѝ се бе случвало да ограбва глухоням. И чак сега си даде сметка каква огромна част от таланта ѝ се намира в гласа ѝ. Тонът, използваните думи, цветистите фрази — те омайваха жертвата. Те ѝ придаваха повече чар дори от преструвките и езика на тялото.

Само че сега този чар го нямаше.

Интеркомът иззвъня.

— Чандрис? — обади се Орнина. — Къде си?

Тя пристъпи до масата и натисна копчето.

— В твоята стая. Помагам на Ронион да оправи леглата.