Баудолино

И някой дошъл. Пазачите се били почудили, че пленниците, пратени да нахранят птиците, не се били върнали. С тревожно джафкане, от дъното на коридора се появила група песоглавци.

— Идва кучи глави! — извикал Гавагай. — Вие тръгва бързо!

— Ние тръгва бързо, само че напротив! — извикал му Баудолино. — Идвай, има време да ти затегнем ремъците!

Не било истина и Гавагай го разбрал. Ако побегнел към клетката, песоглавците щели да стигнат до нея, преди евнухът е отворил решетката и да е пуснал птиците. Извикал на бегълците да я отворят и да отлетят. Бил мушнал в един от чувалите с месото сарбакана си. Грабнал го заедно с трите стрели, които му били останали.

— Унипод умира, но остава верен на свети влъхви — извикал.

Проснал се на пода, вдигнал крак над главата си, духнал в цевта и първият песоглавец паднал мъртъв. Докато събратята му се отдръпвали, Гавагай успял да повали още двама, но останал без стрели. За да задържи нападателите, се престорил, че ще стреля отново, но не успял да ги измами задълго. Песоглавците се струпали с лай върху него и го нанизали на мечовете си.

В това време Поета забол леко камата си под брадичката на евнуха и той, като губел кръв, разбрал какво се иска от него и макар ремъците да му пречели, успял да отвори вратата на клетката. Като видял, че Гавагай загива, Поета извикал:

— Убиха го, да тръгваме!

Евнухът изкрещял някаква заповед на птиците рух и те изскочили от клетката и размахали криле. Точно в този миг песоглавците нахълтали в клетката, но устремът им бил възпрян от другите птици, които, възбудени от суматохата, започнали да ги кълват с клюновете си.

Шестимата вече били високо в небето.

— Заповяда ли им да летят към Константинопол? — извикал с пълно гърло Поета на Баудолино. И Баудолино го успокоил, като му махнал с ръка. — Тогава вече не ни трябва — добавил Поета, с един замах срязал ремъка и евнухът, който бил свързан с него, полетял към земята.

— Така ще летим по-лесно — казал Поета. — Гавагай, отмъстен си!

— Летяхме, господин Никита, високо над пустинни равнини, белязани само от раните на пресъхнали отдавна реки, над обработени ниви, езера, гори, като се държахме за краката на огромните птици, защото се страхувахме, че ремъците няма да издържат тежестта ни. Не мога да кажа колко време летяхме, но дланите ни се разраниха. Под нас пробягваха пясъчни пространства, плодородни земи, зелени поляни и къдрещи се планини. Носехме се под жаркото слънце, но в сянката на дългите крила, които гребяха въздуха над главите ни. Не зная колко сме летели, денем и нощем, на височина, недостижима дори за ангелите. По едно време съзряхме под себе си да се движат по една безлюдна равнина десет многобройни групи хора (решихме, че са хора, но може би бяха мравки?), запътени кой знае накъде. Раби Соломон се развика, че това били десетте пръснати племена и че иска да слезе при тях. Помъчи се да накара птицата си да се спусне, като я дърпаше за краката, и да направлява полета й, както моряците теглят въжетата на платната, но тя се ядоса, освободи се от хватката му и се опита да забие нокти в главата му.

— Соломоне, не ставай глупак — извика му Бойди. — Това не са твоите хора, а някакви чергари, които сами не знаят къде отиват!

Напразно. Обзет от мистично безумие, Соломон се мяташе така, че се отвърза и, разперил ръце, полетя през пластовете въздух, сякаш беше ангел на Всевишния, да се слави името Му вовеки, но ангел, привлечен от обетована земя. Видяхме го да се смалява, после се смеси с мравките долу.

След известно време птиците рух, верни на дадената им заповед, стигнали над Константинопол и над неговите кубета, блестящи под слънцето. Кацнали където трябвало и нашите приятели се освободили от ремъците. Един човек, навярно от алоадиновите доносници, ги посрещнал, учуден от броя на пратениците. Поета му се усмихнал и го ударил по темето с плоското на меча си.

— Benedico te in nomine Aloadini39 — рекъл той с набожен глас, докато оня се стоварвал на земята като чувал с трици. После извикал на птиците: — Къш! Къш! — и те, сякаш разбрали от тона му какво се иска от тях, полетели обратно и се стопили зад хоризонта.

— Прибрахме се у дома! — радостно възкликнал Бойди, макар че бил на хиляди мили от родината си.

— Дано нашите генуезки приятели са тук някъде — казал Баудолино. — Да ги потърсим.

— Ще видите, че нашите глави на Кръстителя ще свършат работа — рекъл Поета, изведнъж подмладен. — Върнахме се сред християните. Загубихме Пндапетцим, но можем да завладеем Константинопол.

— Не е знаел, че други християни са ви изпреварили — усмихна се тъжно Никита.

37. Баудолино умножава съкровищата на Византия