— Мъчи ме съмнението, че царството не съществува. Кой ни говореше за него в Пндапетцим? Евнусите. При кого се връщаха онези, които те пращаха при отеца? Пак при тях, евнусите. И изобщо дали са заминавали тези пратеници? И дали са се връщали наистина? Дяконът никога не бе виждал баща си. Всичко, което научавахме, всъщност ни беше казано от евнусите. Може би цялата история е била един заговор на евнусите, които са се подигравали с дякона, с нас и с нещастните нубийци и униподи. Понякога се питам дали изобщо са съществували и белите хуни…
Баудолино се опитвал да му припомни за другарите им, загинали в битката, но Поета клател глава. Вместо да си повтаря, че е претърпял поражение, предпочитал да вярва, че е станал жертва на магия.
После се връщали към смъртта на Фридрих и всеки път измисляли ново обяснение за странните обстоятелства на необяснимата му кончина. Тя явно била дело на Зосим. Не, Зосим бил откраднал Градала, но чак по-късно; някой друг, надявайки се да завладее Градала, бил действал преди него. Да е бил Ардзроуни? Кой можел да го докаже? Някой от загиналите им приятели? Каква жестока мисъл. Един от тях, оцелелите? Но нима в това нещастие, казвал си Баудолино, трябва да страдаме и от взаимни подозрения?
— Докато пътувахме, обладани от мечтата за царството на отеца, не бяхме измъчвани от подобни съмнения; всеки помагаше на другия в духа на приятелството. А пленничеството ни озлобяваше, не можехме да се гледаме в очите и години наред се ненавиждахме взаимно. Аз живеех затворен в себе си. Мислех за Хипатия, но не успявах да си припомня лицето й, спомнях си само радостта, с която ме даряваше; случваше се нощем да движа неспокойните си пръсти по космите на слабините си и да сънувам, че докосвам руното й, дъхащо на мъх. Можех да се възбуждам, защото, ако духът изнемощяваше в тези безумни мечтания, тялото, напротив, постепенно се възстановяваше от трудностите на скиталчеството ни. В крепостта не ни хранеха зле, получавахме изобилна храна два пъти на ден. Може би по този начин Алоадин ни държеше в подчинение, без да ни допуска до тайнствата на зеления си мед. И наистина, бяхме възстановили силите си, но въпреки тежкия труд, на който бяхме подложени, затлъстявахме. Гледах изпъкналия си корем и си казвах: колко си хубав, Баудолино, всички мъже ли са хубави като теб? После се смеех като идиот.
Утеха им носели само посещенията на Гавагай. Техният верен приятел се бил превърнал в шут на Алоадин, забавлявал го със своите непредвидими действия, правел му дребни услуги, отнасял заповедите му, като се стрелкал из зали и коридори, бил научил езика на сарацините и се радвал на голяма свобода. Носел на приятелите си по някое вкусно блюдо от кухните на владетеля, осведомявал ги за новините от замъка, за тайната надпревара между евнусите, оспорващи си благоволението на господаря, за кървавите поръчения, с които били натоварвани упоените младежи.
Един ден дал на Баудолино от зеления мед, но не много, защото, както казал, можел да изпадне в състоянието на оскотелите убийци. В резултат на това Баудолино преживял една любовна нощ с Хипатия. Но към края на съня любимата му се променила, нозете й станали гладки, бели и изящни като тези на човешките женски, а главата й — козя.
Гавагай им казал, че оръжията и торбите им били хвърлени в един килер и че можел да им ги достави, ако решели да бягат.
— Но наистина, Гавагай, нима смяташ, че някой ден ще можем да избягаме? — запитал го Баудолино.
— Аз мисли да. Аз вярва, че вие има много начини. Трябва аз намери най-добрия. Но ти става дебел като евнус, и ако ти дебел, ти не бяга добре. Ти трябва движи тяло като Гавагай, ти слага крак над глава и става много подвижен.
За крака над главата не можело да става дума, но Баудолино разбрал, че надеждата за бягство, макар и твърде слаба, поне щяла да му помогне да понася затворничеството, без да полудее, и затова започнал да се упражнява, като размахвал ръце и клякал стотици пъти, докато не рухвал изнемощял върху дебелия си корем. Посъветвал приятелите си да го последват и двамата с Поета понякога по цял ден се упражнявали в борба. С оковани крака това не било лесно, а и били загубили някогашната си пъргавина. И не само поради пленничеството. Възрастта си казвала думата. И все пак имали полза.
Само раби Соломон бил напълно забравил за тялото си. Почти не се хранел и бил станал толкова слаб, че приятелите му поемали и неговата работа. Нямал ни един свитък, който да чете, никакво средство, с което да пише. Прекарвал дълги часове да повтаря Божието име и всеки път гласът му звучал различно. Бил загубил и последните си зъби, дъвчел с венците си и съскал, когато говорел. Бил се убедил, че не било възможно десетте пръснати племена да са останали в едно царство, населено наполовина от несторианци, които все пак били поносими, защото и за юдеите обикновената Мария едва ли била способна да роди бог, и наполовина от идолопоклонници, които всеки ден променяли броя на боговете си.