Баудолино

Баудолино го запитал дали не е полудял, не можел да остави Хипатия сред планините, искал да я вземе със себе си. Но Гавагай му казал, че е закъснял, че преди да стигне там, дето вече хуните били пълни господари, хипатиите щели да бъдат кой знае къде. После, въпреки уважението, което му дължал като на влъхва, сложил ръка на рамото му и му повторил последните думи на Хипатия: тя щяла да остане да го чака, но първият й дълг бил да закриля тяхната рожба.

— Тя казва: аз има винаги със себе си създание, което спомня ми Баудолино. — После, като го погледнал отдолу нагоре, запитал: — Ти направил дете с тази женска?

— Не е твоя работа — отвърнал му неблагодарен Баудолино.

Гавагай не казал нищо повече.

Когато приятелите ги застигнали, Баудолино още се колебаел. Съзнавал, че не може да им обясни нищо, нищо, което те биха могли да разберат. После се помъчил да убеди себе си. Всичко било толкова просто и ясно: лесът бил вече завладян от хуните, хипатиите, за щастие, били вече стигнали планините, които им предлагали спасение, Хипатия с право била пожертвала любовта си към него, заради бъдещото същество, с което той я бил дарил. Всичко било ужасно жестоко, но и логично, и нямало друг избор.

— При това тя ме бе предупредила, господин Никита, че в създадения от Демиурга свят нещата са все несъвършени.

36. Баудолино и птиците рух

— Бедни ми Баудолино — каза Никита, развълнуван дотам, че забрави да опита свинската глава, варена със сол, лук и чесън, която Теофилакт бе съхранявал цяла зима в каче с морска вода. — Всеки път, когато ти се е случвало да пламнеш от страст към нещо истинско, съдбата те е наказвала.

— След като тръгнахме онази вечер, яздихме три дни и три нощи, без да спираме и без да ядем или пием. После узнах, че приятелите ми са извършвали чудеса, за да избягват хуните, с които можехме да се сблъскаме навсякъде в кръг от стотици мили. Оставях се те да ме водят и си мислех само за Хипатия. Всъщност е добре — казвах си, — че стана така. Нима можех наистина да я взема със себе си? Би ли се приспособила към един непознат свят, изтръгната от невинността на леса, от топлотата на семейните обреди и от обществото на посестримите си? Би ли се отказала от това да е избраница, призвана да спаси едно божество? Не, щях да я превърна в робиня, в злочестница. И после, никога не я бях питал на колко е години, та тя можеше да ми бъде внучка. Мисля, че когато напуснах Пндапетцим, бях на петдесет и пет. Сторили се бях млад и силен, защото бях първият мъж, когото виждаше, но в действителност вече поемах пътя към старостта. Бих й дал много малко, а бих й взел всичко. Изобщо, мъчех се да се убедя, че нещата са се развили както трябва: те бяха се развили тъй, че да ме направят нещастен завинаги, но ако приемех това, може би щях да намеря вътрешен мир.

— Не те ли изкушаваше мисълта да се върнеш?

— Всеки миг, след тези първи три дни на безпаметност. Но стана тъй, че се заблудихме — пътят, по който бяхме поели, не беше същият, по който бяхме дошли, бяхме се движили безкрайно в кръг и три пъти бяхме прехвърлили една и съща планина. Но дали пък не бяха три различни планини — вече не бяхме способни да ги различаваме. Не можехме да се ориентираме само по слънцето, а и ги нямаше с нас Ардзроуни и картата му. Може би бяхме заобиколили голямата планина, която заемаше половината от скинията, и се намирахме на обратната страна на Земята. После останахме без коне. Нещастните животни бяха с нас още от началото на пътя и бяха остарели заедно с нас. Не го бяхме забелязали, защото в Пндапетцим нямаше други коне, та да ги сравним с тях. Последните три дни на бягството ни ги бяха изтощили окончателно. Един след друг измираха и това беше почти добре за нас, защото бяха винаги достатъчно умни да ни изоставят по места, където нямаше храна, и ние ядяхме техните меса, малкото, което беше останало по костите им. Продължихме пеш, и то с разранени крака, не се оплакваше само Гавагай, който никога не бе имал нужда от кон и имаше на ходилото си мазол, два пръста дебел. Хранехме се със скакалци, и то без мед, за разлика от светите отци. После ни напусна Коландрино.

— Тъкмо най-младият…

— Най-неопитният сред нас. Като търсеше храна сред камъните, мушна ръка в една пукнатина и го ухапа змия. С последния си дъх се сбогува с мен и ми прошепна да остана верен на спомена за неговата любима сестра и моя любима съпруга, тъй че тя да остане да живее поне в моята памет. Бях забравил Коландрина и още веднъж се усетих изменник и предател спрямо нея и брат й.

— А после?

— После, господин Никита, всичко ми е тъмно. Бях тръгнал от Пндапетцим по мои изчисления през лятото на годината Господня 1197, а пристигнах в Константинопол през миналия януари. Между тези две дати има значи празнина от шест години и половина, загубени за духа ми и може би за света.

— Блуждали сте шест години из пустинята?