Читаем Баудолино полностью

Казано с други думи, всичко започнало с кратка богословска схватка, а после се стигнало до юмручен бой, в който гигантите бързо взели връх. Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, се опитал да обуздае еднооките си великани, но те били напълно обезумели и го отхвърляли с грамадните си ръце така, че той излитал на цели десет метра встрани. Така и не усетили, че хуните били на две крачки от тях, и последвало голямо клане. Униподите падали, падали и гигантите, макар че някои от тях напразно се опитвали да се бранят, като хващали някой унипод за крака и го въртели над главите си като боздуган. Прасето и Скакабароци се хвърлили в мелето, за да вдъхнат кураж всеки на своите, но били обкръжени от хуните. Смело се защитавали, като размахвали мечове, но скоро се оказали надупчени от безброй стрели.

Виждало се вече как хуните си проправят път, мачкайки тревите, сред труповете на своите жертви. Бойди и Кутика от двата края на равнината не разбирали какво става и трябвало да им бъде пратен Гавагай, за да им каже да не чакат повече, а да хвърлят в битката своите блеми и пигмеи. Хуните се видели нападнати от двете страни, но имали чудесна идея: техният авангард напреднал отвъд редовете на падналите униподи и гиганти, ариергардът им пък се дръпнал назад, така че пигмеите от една страна, и блемите — от друга, се оказали нападащи се взаимно. Пигмеите, щом видели птичите глави да изскачат над папратите, и като не знаели за изобретението на Ардзроуни, решили, че имат пред себе си хилядолетния си враг, разкрещели се: „Жеравите, жеравите!“ и като забравили за хуните, обсипали със стрели редиците на блемите. Блемите пък, нападнати от тях, помислили, че пигмеите извършват предателство, и се развикали: „Смърт на еретиците!“. Пигмеите също помислили, че блемите са се обърнали срещу тях, и, чули да наричат еретици тях, единствените пазители на правата вяра, се разкрещели: „Смърт на призрачниците!“. Хуните това и чакали, те връхлетели върху тази бъркотия и започнали да избиват поотделно враговете си, докато те се избивали помежду си. Гавагай съобщил, че видял как Кутика се мъчи да възпре сам противниците и после изчезнал от погледа му, стъпкан от конете им.

Като видял, че приятелят му умира, Бойди решил, че двете войски са загубени, скочил на коня си и препуснал към ядрото на нубийците, за да ги предупреди, но папратите препъвали коня му, както впрочем затруднявали и напредването на противника. Бойди все пак стигнал пръв до нубийците, застанал зад тях и им заповядал да тръгнат в гъсти редици срещу хуните. Но щом се озовали сред зажаднелия за кръв враг, проклетите цирконцелионци се подчинили на своята природна склонност към мъченичество. Помислили, че върховният миг на саможертвата е настъпил и че дори е добре да го изпреварят. Един след друг коленичили с викове: „Убий ме, убий ме!“. Хуните не повярвали на очите си, но измъкнали късите си и остри саби и се заели да им режат главите, а те се трупали наоколо им, протягайки вратове и молейки ги за кървавото омовение.

Бойди вдигнал юмруци към небето и препуснал към хълма, стигнал върха му тъкмо когато цялата равнина пламнала.

Защото в града Борон и Киот, като научили за опасността, решили да употребят козите, които Ардзроуни бил подготвил за своята военна хитрост, безполезна посред бял ден. Накарали безезичните да подгонят към равнината стотици кози със запалени рога. Лятото било напреднало, тъй че тревите, достатъчно сухи, пламнали в миг. Морето от папрати се превърнало в море от пламъци. Навярно Борон и Киот били помислили, че огънят ще образува само една преграда пред врага и дори че ще отблъсне конницата му, но не били взели предвид посоката на вятъра. Огънят се разпалвал все повече, но пълзял към града, а това безспорно било в полза на хуните, които трябвало само да изчакат тревите да изгорят и пепелта им да изстине, за да получат чудесна възможност за финалния си набег. И все пак пожарът забавял поне с час напредването им. Хуните обаче не бързали. Тъй като не знаели дали отвъд пожара има врагове, те спрели пред огъня, вдигнали лъковете си към небето и го затъмнили със стрели, прелитащи над пламъците.

Една стрела изсвистяла от високото и пронизала врата на Ардзроуни, който рухнал на земята с глухо хъркане, плюейки кръв. Като се мъчел да изтръгне стрелата от врата си, видял, че ръцете му се покриват с белезникави петна. Баудолино и Поета се навели над него и му прошепнали, че такива петна се били появили и на лицето му.

— Виждаш ли, че Соломон е бил прав — казал му Поета. — Има лек за теб. Може би стрелите на хуните са намазани с някаква отрова, която е целебна за теб и премахва действието на онези черни камъни.

— Все ми е едно дали ще умра бял или черен! — изхъркал Ардзроуни и издъхнал, преди естественият му цвят да се възстанови напълно.

Но други стрели летели над тях, още по-гъсти, и трябвало да напуснат хълма. Побягнали към града и през цялото време Поета се вайкал:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза