Читаем Баудолино полностью

— А вие — съветвал Поета, — след като хуните преминат, трябва веднага да стегнете вашите пигмеи и блеми и да ги разположите в полукръг, дълъг поне половин миля. Така, ако противниците прибягнат до детската си хитрост и рекат да се престорят, че бягат, за да обкръжат след това преследвачите си, вие ще ги заклещите от двете страни, докато те сами ще се натискат да ви паднат в ръцете. Главното е никой от тях да не излезе жив. Победеният враг, оцелее ли, винаги замисля мъст. А пък ако някои оцелели все пак успеят да се измъкнат от вас и от нубийците и да се насочат към града, ето че панотите ще са готови да връхлетят върху тях, а на подобна изненада никой враг не би могъл да устои.

След като стратегията била уточнена така, че нищо да не бъде оставено на случайността, през нощта кохортите се стекли към центъра на града и на светлината на първите звезди поели към равнината, всяка предвождана от своите свещеници: пеели на своя език общия за всички Pater Noster qui es in coelo с такава звукова тържественост, каквато никой не бил чувал дори в Рим при най-многолюдните тържества:

Маел нио, куй вай о лес цеал, епсено лезай тио мита…О фат обае кел бинол ин сюс, паисалидумьоз немола…Пат изел, ка би ни сиелос. Ном ал зи би сантед…О бадерус нодерос, ки ду есо ин селума, факдаде санкадус ханоминанда дуус…Ами Порнио дан хин Орхнио вией, гнайорхе сай лори…Хай коба джа рилд дад, ха баби йо сгимта…

Блемите преминали последни, когато Баудолино и Поета вече се питали какво ги е забавило. Всеки носел на гърба си, завързан под мишниците, по един кош от тръстика, на върха на който била забодена птича глава. С гордост Ардзроуни казал, че това било последното му изобретение. Хуните щели да видят птичите глави и да стрелят по тях, а блемите щели да скочат невредими върху им. Баудолино намерил идеята за добра, но им казал да побързат, за да заемат навреме позициите си. Блемите не се притеснявали от това, че били получили глави, дори се надували, сякаш носели шлемове, украсени с пера.

Баудолино и Поета, придружени от Ардзроуни, се изкачили на хълма, от който щели да направляват сраженията, и зачакали зората. Изпратили Гавагай напред, за да им съобщава непрекъснато какво се случва там. Смелият унипод се стрелнал към своето място с вик: „Да живеят свети влъхви, да живее Пндапетцим!“.

Първите слънчеви лъчи вече позлатявали планините на изток, когато тънка струя дим от огъня на зорките понци се издигнала към небето — сигнал, че били съгледали врага на хоризонта.

И наистина хуните се появили в безкрайна челна редица, която, видяна отдалече, сякаш не напредвала, а дълго време се къдрела и трептяла на място. Все пак било ясно, че хуните се приближавали, защото постепенно краката на конете им, вече скрити от папратите, престанали да се виждат, докато враговете не стигнали близо до местата на първата засада и вече всички очаквали храбрите едноноги да изскочат от тревите. Но времето минавало и хуните навлизали все повече в равнината, а нищо не се случвало — явно ставало нещо нередно.

Докато хуните вече се различавали съвсем ясно, а униподите все така не давали признак за живот, изведнъж бранителите на града видели, че гигантите, по-рано от предвиденото, се заизправяли огромни сред растителността, но вместо да срещнат врага, започнали да се мотаят в треволяка, навярно в битка с униподите, които трябвало да бъдат скрити там. Баудолино и Поета отдалеч не можели да разберат какво точно става, но скоро успели да възстановят хода на събитията благодарение на храбрия Гавагай, който, бърз като светкавица, сновял от единия до другия край на равнината. По атавистичен навик при изгрева на слънцето униподите мигновено лягали по гръб и засенчвали с ходило главата си. Това именно сторили воините от ударния отряд. Гигантите, макар и да не се отличавали с особено бърза мисъл, разбрали, че нещо не е в ред, и се заели да ги вдигат на крак, но, верни на старата си еретична традиция, ги наричали лайняни хомоузиасти, ариеви изпражнения.

— Унипод добър и верен — вайкал се Гавагай, съобщавайки за станалото. — Той смел и няма страх, но не търпи обида на сиренари-еретици, ти разбира!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза