Баудолино

— С теб е лесно. Мисля, че на теб бих казала всичко, което ми минава през сърцето. Дори и да не съм още сигурна, че е правилно. Знаеш ли, Баудолино, какво ми се случи на няколко пъти тези дни? Сънувах те. Сутрин, когато се събуждах, денят ми се струваше хубав, защото теб те имаше някъде. А после денят ми се струваше лош, защото не можех да те видя. Чудно нещо, ние се смеем, когато сме щастливи, и плачем, когато страдаме, а на мен ми се случва да се смея и да плача едновременно. Може би съм болна? Но колко е чудесна тази моя болест. Възможно ли е да обичаш болестта си?

— Ти си учителката, скъпа моя приятелко — усмихнал се Баудолино, — не трябва да питаш мен, още повече че май страдам от същата болест.

Хипатия протегнала ръка и отново погалила белега на лицето му.

— Ти трябва да си нещо добро, Баудолино, защото ми е приятно да те докосвам, както докосвам Акакий. Докосни ме и ти, може би ще разпалиш някое въгленче, което тлее в мен, без да го усещам.

— Не, любов моя, страх ме е, че ще ти навредя.

— Докосни ме тук, зад ухото. Да, така, още… Дали не може чрез теб да се призове някой бог? Навярно имаш някъде знак, който да те свързва с нещо друго… — Мушнала ръцете си под дрехата му и плъзнала пръсти по космите на гърдите му. Приближила се да го подуши и казала: — Дъхтиш ми на трева, на хубава трева. И колко си мек, като младо животно. Млад ли си? Аз не познавам възрастите на човека. Кажи, млад ли си?

— Млад съм, любов моя, сега се раждам.

Той вече галел почти грубо косите й, а тя поставила ръцете си зад тила му и започнала да докосва лицето му с връхчето на езика си, ближела го, сякаш бил козле, после се разсмяла, като го погледнала отблизо в очите и казала, че е солен на вкус. Баудолино, който, както знаем, не бил светец, я притиснал към себе си и потърсил с устни устните й. Тя изохкала от уплаха и изненада, опитала да се дръпне, но после отстъпила. Устата й имала дъх на праскова, на кайсия, и езичето й гъделичкало неговия език.

Баудолино я отблъснал леко, но не от свян, а за да се освободи от дрехите си, тя видяла члена му, пипнала го с пръст, почувствала, че е жив, и казала, че го иска. Ясно било, че не знаела как и защо го иска, но някаква сила, горска или изворна, й подсказала какво да направи. Баудолино отново покрил с целувки лицето й, после продължил към шията, след това към раменете, и свличайки бавно туниката й, разкрил малките й гърди, притиснал лицето си между тях и като продължавал да плъзга дрехата надолу към бедрата й, усетил малкия й стегнат корем, опипал хлътнатинката в средата му и почувствал под пръстите си космите, които скривали върховното й богатство, по-гъсти и твърди, отколкото очаквал. А тя шепнела:

— О, мой тиранино, мой Еоне, мой Огдоаде, мой Плероме…

Той мушнал ръка под туниката, която още скривала долната част на тялото й, и усетил, че колкото повече се спускал надолу, толкова повече космите се сгъстявали, покривали бедрата й, отвън и отвътре, и обхващали задните й части…

— И като раздрах дрехата й, господин Никита, видях истината. От корема надолу Хипатия имаше кози форми и нозете й завършваха с две млечнобели копитца. Изведнъж разбрах защо, скрита от дългата туника, тя сякаш не стъпваше по земята, а се носеше леко над нея. И разбрах, че оплодителите бяха сатирите-дето-не-се-виждат-никога с рогатите си човешки глави и косматите си нозе на козли, сатирите, които от векове обслужвали хипатиите, като задържали при себе си мъжките им рожби с техните грозни лица, а на тях давали женските, още носещи спомена за египетската хубост на прародителката им Хипатия и на нейните ученички.

— Какъв ужас! — възкликна Никита.

— Ужас ли? Не, не ужас изпитах в този момент. Изненада — да, но само за миг. После реших — но дали тялото ми го реши, или душата, не знаех, — че това, което виждам и докосвам, е прекрасно, защото то беше тя, Хипатия, и нейната животинска природа беше част от прелестта й, този къдрав и мек косъм беше по-желан от всичко, което някога бях пожелавал, миришеше на мъх, а нозете й, скрити по-рано, бяха сякаш изрисувани от ръка на художник. Аз обичах, жадувах това създание, ухаещо на гора, да, бих обичал Хипатия дори да би имала образа на химера, невестулка или пепелянка.

И така Хипатия и Баудолино се съединили и до залез-слънце, когато били изтощени докрай, останали да лежат един до друг на земята, като се галели и наричали с най-нежни имена, забравили за всичко, което ги обкръжавало.

Хипатия говорела:

— Душата ми излетя като огнен език… Струва ми се, че съм част от звездния свод… — И не преставала да изследва тялото на любимия си. — Колко си красив, Баудолино. Но и вие, мъжете, сте уроди — шегувала се. — Краката ти са дълги и бледи, без козина, а ходилата ти са големи като на два унипода! Но все пак си красив, даже по-красив…

Той целувал мълчаливо очите й.

— Женските на хората, и те ли имат крака като твоите? — питала го намръщена. — Нима си изпитвал този наш екстаз със същества с крака като твоите?

— Защото не знаех, че съществуваш ти, любов моя.

— Не искам никога да гледаш краката на женските човеци.