Баудолино

— Нямаше „утре“, господин Никита. Като се върнах в Пндапетцим, всички излязоха насреща ми, от часове ме били търсели — нямало вече съмнение: белите хуни пристигали, далеч на хоризонта вече се забелязваше прашният облак, който вдигаха конете им. Щяха да стигнат до долината с папратите при първите лъчи на зората. Значи ни оставаха само няколко часа, за да подготвим защитата. Веднага отидох при дякона, за да му съобщя, че поемам командването на поданиците му. Твърде късно. Месеците на мъчителното очакване на битката, усилието, което беше направил, за да се изправи на крака и да участва в подготовката, може би и новият телесен сок, който му бях влял във вените със своите разкази, бяха ускорили края му. Не се побоях да се приближа до него, докато той издъхваше, дори стиснах ръката му, когато се прощаваше с мен и ми пожелаваше победа. Каза ми, че ако победя, може би съм щял да успея да стигна до царството на неговия баща и затова ме молеше да му направя една последна услуга. След като издъхнел, неговите двама забулени последователи щели да подготвят трупа му така, сякаш бил на отец, намазвайки тялото му с онези масла, благодарение на които образът му щял да се отпечата върху ленения саван, в който щял да бъде увит. Да съм занесял на отеца този негов портрет — колкото и блед да изглеждал, щял да се представи на своя баща осиновител не толкова разяден от болестта, колкото бил в действителност. Малко след това издъхна и двамата му последователи направиха всичко както трябва. Казаха, че били необходими няколко часа, за да поеме саванът неговите черти, и че после щели да го навият и да го поставят в нарочен калъф. Плахо ми намекнаха, че трябва да съобщя на евнусите за смъртта на дякона. Реших да не го правя. Дяконът ми беше поверил командването и само затова евнусите нямаше да посмеят да не ми се подчиняват. Необходимо ми беше и те да сътрудничат по някакъв начин за военните действия, подготвяйки града за настаняването на ранените. Ако в този момент научеха за смъртта на дякона, най-малкото щяха да смутят духа на бойците, разпространявайки траурната новина, и да им отвлекат вниманието с погребалните обреди. А каквито бяха вероломни, може би дори щяха да вземат веднага законната власт и да объркат всички планове на Поета за защитата на града. Тръгваме на война, казах си. Макар винаги да съм бил човек миролюбив, вече мислех за защитата на създанието, което щеше да се роди.

35. Баудолино в битка с белите хуни

Планът им бил готов от месеци до най-малките подробности. Ако Поета се бил показал добър началник в обучението на войниците, Баудолино пък се проявил като отличен стратег. Непосредствено до края на града се издигал най-високият от хълмовете, подобни на бита сметана, които пътешествениците били видели при пристигането си. От върха му се разкривала цялата равнина от едната страна чак до планините, а от другата — до края на полето с папратите. Оттам Баудолино и Поета щели да ръководят движението на войските си. Недалеч от тях една отбрана рота униподи щяла да осигурява най-бързи връзки с отделните отряди.

Понците щели да бъдат пръснати на различни точки в равнината, готови да доловят със свръхчувствителния си коремен издатък маневрите на противника и да съобщават за тях, както се били уговорили, с димни сигнали.

Най-отпред, почти до края на полето с папратите, униподите, под командата на Прасето, щели да изчакат появата на врага и внезапно да изскочат пред него със своите сарбакани и отровни стрели. След като този първи сблъсък постигнел объркване сред вражите колони, зад униподите щели да изникнат гигантите, водени от Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, за да изкормят конете им. Но, както им наредил Поета, докато не получели заповед за действие, те трябвало да се придвижват, лазейки на четири крака.

Ако част от противниците успеела да преодолее преградата на гигантите, от едната страна на равнината щели да напреднат пигмеите, водени от Бойди, а от другата — блемите, водени от Кутика. Изтласкани към отсрещната страна от облака стрели на пигмеите, хуните щели да се придвижат към блемите, а те, преди да бъдат съгледани сред тревите, щели да се промъкнат под коремите на конете им.

Но никой не бивало да се излага на прекалено голям риск. Трябвало да нанасят тежки поражения на врага, като ограничават възможно най-много своите загуби. Всъщност гръбнакът на стратагемата били нубийците, които щели да чакат в средата на полето. Хуните безспорно щели да се справят с първите редове на защитата, но щели да стигнат до нубийците вече с намалена численост и много ранени, а и конете им нямало да могат да се движат лесно сред високите папрати. В този момент на битката войнствените цирконцелионци щели да ги очакват със смъртоносните си боздугани и прочутото си презрение към опасността.

— Точно така, захапваш и бягаш — казал Бойди, — истинската ни непреодолима преграда ще бъдат храбрите цирконцелионци.