Баудолино

— Не ми е идвало наум това съмнение. Може би защото, като знаех колко й принадлежах, смятах, че тя се чувства моя до такава степен, че би отказала да бъде докосната от друг. Дълго размишлявах, по-късно, и стигнах до извода, че при съвършената любов няма място за ревност. Ревността е подозрение, страх и клевети между обичащия и обичаната, а свети Йоан е казал, че съвършената любов изключва всяка боязън. Не изпитвах ревност, но непрекъснато се мъчех да си представя лицето й, без да успявам. Спомнях си какво съм изживявал, когато съм я гледал, но не можех да я видя. При това, по време на срещите ни, аз наистина не правех нищо друго освен да не откъсвам поглед от лицето й.

— Чел съм, че това се случва на хората, които обичат много силно… — каза Никита със смущението на човек, който никога не е изживявал толкова силна страст. — Не ти ли се е случвало с Беатрикс или с Коландрина?

— Не, не така, че да страдам толкова. Мисля, че с Беатрикс си изграждах самата идея за любовта, която не се нуждае от лице, и ми се струваше светотатствено да се мъча да си представям плътта й. Колкото до Коландрина, след като познах Хипатия, разбрах, че с нея съм изживял не толкова страст, колкото радост, нежност, силна обич, каквито бих изпитвал, да ми прости Господ, към една дъщеря или по-малка сестра. Мисля, че така става с всички, които се влюбват, но в онези дни бях убеден, че Хипатия е първата жена, която съм обичал истински, и че това е наистина така, вярвам и сега, и ще вярвам винаги. Освен това разбрах, че истинската любов се приютява в светилището на сърцето и намира там мир, вглъбена в своите най-благородни тайни, и рядко се връща в стаите на въображението. Затова и не успява да възпроизведе телесната форма на отсъстващата любима. Само плътската любов, която не влиза в глъбините на сърцето и се храни единствено със сластни фантазии, само тя успява да произвежда такива образи.

Никита замълча, с мъка овладял завистта си.

Новата им среща била срамежлива и трогателна. Нейните очи блестели от щастие, но тя бързо свеждала свенлив поглед. Седнали на тревата. Акакий пасял спокойно до тях. Цветята наоколо ухаели по-силно от обикновено и Баудолино се чувствал сякаш наквасил устни в чаша с бурк. Не се осмелявал да говори, но решил да го стори, защото имало опасност напрежението на мълчанието да го тласне към необмислена постъпка.

Едва тогава разбрал защо бил чувал, че истинските влюбени на първата си любовна среща пребледняват, разтреперват се и губят дар слово. А то е защото, тъй като любовта владее и двете царства — на природата и на душата, — тя привлича към себе си всички техни сили. Затова, когато истинските влюбени се срещат, любовта обърква и почти сковава всички функции на тялото, както физически, така и душевни: езикът отказва да говори, очите — да гледат, ушите — да чуват, всички крайници престават да изпълняват своя дълг. Поради това, когато любовта се забави прекалено задълго в глъбта на сърцето, тялото, лишено от сили, слабее. Но в определен миг сърцето, като не може да търпи повече пламъка, който го мъчи, почти изхвърля вън от себе си своята страст и позволява на тялото да възстанови обичайните си функции. Тогава влюбеният заговаря.

— И тъй — изрекъл Баудолино, без да обяснява какво изпитва и какво разбира в момента, — значи всички красиви и ужасни неща, които ми разказа, са ви били предадени от Хипатия…

— О, не — отвърнала тя, — казах ти, че нашите прародителки са избягали, забравяйки всичко, на което ги била научила Хипатия, освен дълга да се стремят към познанието. Чрез медитирането ние се приближаваме все повече до истината. През всичките тези хиляди години всяка от нас е разсъждавала върху света, който ни заобикаля, и върху това, което чувства в своята душа, така нашето самосъзнание се е обогатявало с всеки изминал ден, но делото още не е завършено. Може би в моите обяснения е имало неща, които сестрите ми още не са разбрали и които аз самата разбрах едва сега, като се мъчех да ти ги обясня. Така всяка от нас става по-мъдра, учейки другите на това, което чувства, и учейки тях, се учи сама. Може би ако ти не беше тук с мен, аз самата не бих изяснила на себе си някои неща. Ти, Баудолино, беше моят демон, моят добър архонт.

— Но нима всичките ти сестри са открити и красноречиви като теб, моя сладка Хипатио?

— О, аз съм последната от тях. Те понякога ми се надсмиват, защото не умея да изразя това, което чувствам. Разбираш ли, аз трябва още да раста. Но през тези дни се чувствах горда, сякаш владеех една тайна, която те не знаят и която — кой знае защо — ми се искаше да си остане тайна за тях. Не разбирам какво става с мен, сякаш… сякаш предпочитам да споделям мислите си повече с теб, отколкото с тях. Мислиш ли, че това е лошо? Дали не съм нечестна спрямо тях?

— Но си честна спрямо мен.