Баудолино

— В този момент, господин Никита, усетих, че обичам, както никога не бях обичал, но че за трети път обичам жена, която не може да стане моя. Едната ми бе отнета от разликата в общественото положение, другата — от безпощадната смърт, сега третата не можеше да ми принадлежи, защото бе от далите обет да спасяват Бога. Отдалечих се, върнах се в града с мисълта, че не би трябвало вече никога да търся среща с нея. И на следния ден почувствах почти облекчение, когато Праксей ми съобщи, че в очите на пндапетцимците аз съм бил безспорно главният влъхва, че съм се ползвал с доверието на дякона и че той искал да ме назначи за предводител на войската, която междувременно Поета успешно бил обучил. Не можех да отклоня това предложение — едно разцепление в групата на влъхвите щеше да направи тъй неудържимо положението ни пред всички, които вече така страстно бяха заживели с подготовката на войната, че приех. Направих го и защото не исках да разочаровам униподите, панотите, блемите и всички други мили уроди, към които вече искрено се бях привързал. Главната ми мисъл обаче беше, че посвещавайки се на това ново дело, ще забравя онази, която бях оставил в леса. Първите два дни потънах в хиляди грижи. Но все пак вършех всичко разсеяно, ужасно ме мъчеше мисълта, че Хипатия може да се е върнала при езерото и като не ме е намерила, да е помислила, че обиден от бягството й, съм решил да не я виждам вече. Притеснявах се, че тя се е притеснила и не желае повече да ме вижда. Ако бях сигурен, че е така, бих тръгнал по следите й, бих стигнал на кон до мястото, където живеят хипатиите, но пък там какво щях да направя? Щях да я отвлека, да наруша спокойствието на тяхната община, да навредя на нейната невинност, разкривайки й това, което не трябваше да знае, или обратно, щях да я видя увлечена в нейната мисия, освободила се от оня извънредно кратък миг на земна страст? Но имало ли го бе този миг? Преживявах отново всяка нейна дума, всяко нейно движение. На два пъти, за да изрази какво е Бог, бе използвала за пример нашата среща, но може би това е било само един детски начин, напълно невинен, да ми изясни това, за което говореше. На два пъти ме бе докоснала, но тъй както би го сторила с едно цвете; устните ми, докоснали ръката й, я бяха накарали да трепне, знаех, но и това беше естествено: дотогава мъжки устни не се бяха допирали до нея и новото чувство й е било като едно препъване в корен, което я бе накарало за миг да загуби обичайното си душевно равновесие; мигът бе отминал и тя навярно вече го бе забравила… Спорех с моите хора по военните въпроси, трябваше да решавам къде да разположа нубийците, а сам не знаех къде съм. Налагаше се да се освободя от тази тревога, трябваше да узная… А за да го сторя, трябваше да поверя своя живот, а и нейния, в ръцете на някого, който да ни служи за връзка. Вече бях получил много доказателства за предаността на Гавагай и говорих тайно с него. След като го накарах да се закълне много пъти, че няма да ме издаде, му разказах само най-необходимото, за да се съгласи да отива в течение на няколко дни при езерото и да я причаква там. Добрият унипод се показа услужлив, умен и дискретен. Зададе ми малко въпроси, мисля, че разбра всичко, два дни поред след залез-слънце се връщаше, съобщаваше ми, че не е видял никого, и се натъжаваше, като ме виждаше да пребледнявам. На третия ден пристигна с една от своите усмивки, които напомняха лунния сърп, и ми каза, че като чакал сладко излегнат в сянката на своя крак, онова създание се било появило. Хипатията се била приближила до него, доверчива и сякаш очакваща да види някого. Приела с вълнение моето послание („Тя изглежда желае много види теб“, каза Гавагай закачливо) и го помолила да ми предаде, че щяла да идва на езерото всеки ден, всеки ден („Тя казва това два пъти“). Навярно, добави Гавагай с усмивка, и тя е чакала влъхвите. Наложи се да остана в Пндапетцим, но изпълнявах задълженията си на предводител с въодушевление за учудване на Поета, който знаеше, че не съм особено пристрастен към военните дела, и за радост на моята войска. Чувствах се като господар на света, без страх бих срещнал сам в бой стотина бели хуни. На третия ден, цял разтреперан, отидох на онова съдбовно място.

34. Баудолино открива истинската любов

— През тези дни на очакване, господин Никита, изпитвах противоречиви чувства. Изгарях от желание да я видя, боях се, че няма да я видя вече, представях си я изложена на хиляди опасности, с една дума, преживявах всичко, което е типично за любовта, но не изпитвах ревност.

— Не си ли мислеше, че точно тогава Майката може да я изпрати при оплодителите?