Читаем Баудолино полностью

Увлечена в обясненията си, Хипатия движела ръцете си, както момиченце, което, говорейки за една мишка, наподобява формите й, или описвайки буря, рисува във въздуха вихрите й.

— Ти, Хипатия, говориш за грешката при Сътворението и за злото, но сякаш то не те засяга, живееш в този лес, като че ли всичко на света е хубаво като теб.

— Но ако и злото ни иде от бога, би трябвало да има нещо добро и в злото. Изслушай ме, защото ти си човек, а човеците не са свикнали да мислят правилно за всичко, което съществува.

— Знаех си, аз също мисля лошо.

— Не, ти само мислиш. А да мислиш не е достатъчно, не в мисленето е правилният начин. Представи си един извор, който се разлива в хиляди реки, без ни за миг да пресъхва. Изворът си остава спокоен, хладен и бистър, докато реките поемат в различни посоки, размътват се от пясъка, гърчат се в ждрелата между скалите, кашлят, задушени от тях, и понякога изтъняват. Те страдат много и все пак водата и на най-калната от тях си е вода и иде от същия извор, породил това езеро. Това езеро страда по-малко от реките, защото в своята прозрачност по-ясно си спомня за извора, от които произтича. Едно блато, гъмжащо от насекоми, страда повече и от него, и от потока. Но всички те, всяко по своему, страдат, защото биха искали да се върнат там, откъдето са дошли, а са забравили как става това.

Хипатия хванала Баудолино за рамото и го обърнала с лице към леса. При това движение главата й се приближила до неговата и той усетил горското ухание на косата й.

— Виж дървото там. Това, което протича в него, от корените до последния му лист, е самият живот. Но корените черпят сили от земята, а стъблото укрепва от тях, за да устои на всички годишни времена, докато клоните изсъхват и се чупят, листата траят само няколко месеца и падат, цветовете живеят едва две-три седмици. В шумата има повече зло, отколкото в стъблото. Дървото е едно, но страда, разширявайки короната си, защото се превръща в множество и, множейки се, отслабва.

— Но листата са красиви и ти самата се ползваш от сянката им…

— Виждаш ли, че и ти, Баудолино, си способен да помъдряваш? Ако ги нямаше листата, ние не бихме могли да седим тук и да разговаряме за Бога, ако го нямаше леса, не бихме се срещнали и това би било може би по-лошо от всичко друго.

Казала го естествено, както се изрича една проста и очевидна истина, но Баудолино почувствал още веднъж нещо да пронизва гръдта му, без да може или да иска да издаде трепета си.

— Но обясни ми тогава как повечето хора могат да бъдат добри, поне в известна степен, ако са болест на Единствения.

— Виждаш ли, че и ти, Баудолино, си способен да помъдряваш? Каза „в известна степен“. Въпреки грешката част от Единствения е останала във всеки от нас, мислещите същества, а също и във всяко от другите същества, от животните до неживите тела. Всичко, което ни обкръжава, е обитавано от боговете, растенията, семената, цветята, корените, изворите, всички те, макар и да страдат от това, че са лошо подражание на Божията мисъл, не биха искали друго освен да се слеят с Него. Ние трябва да намерим съзвучието между противоположностите, трябва да помогнем на боговете, да съживим тези искрици, тези спомени за Единствения, които лежат погребани в нашата душа и в неживата природа.

Вече на два пъти Хипатия се била издала, че й е хубаво да бъде с него. Това дало смелост на Баудолино да я потърси отново.

Един ден горската девойка му обяснила какво правели тя и нейните посестрими, за да съживят Божествената искра във всички предмети, защото всеки от тях, във всеобщото съзвучие на природата, бил свързан с друг, по-съвършен от него, и отпращал, макар и не направо към Бога, то към Неговите по-малко изтощени еманации. Завела го към езерото на едно място, където край брега растели хелиотропи, а водната повърхност била покрита с лотосови цветове.

— Виждаш ли какво прави хелиотропът? Движи се, следвайки слънцето, търси го, моли го и е много жалко, че не можеш да чуваш тънкото жужене, което издава при движението си в хода на дъгообразния си дневен път. Ако можеше, би осъзнал, че той пее своя химн към великото светило. Погледни и лотоса: той открехва цвета си при изгрева му, предлага му се цял, когато то е в зенита си, и се затваря, когато то угасва. Той възхвалява слънцето, като отваря и затваря листата си, както ние отваряме и затваряме устни, когато се молим. Тези цветя живеят в симпатия със слънцето и значи запазват част от неговата мощ. Ако действаш върху цветето, ще действаш върху слънцето, ако съумееш да въздействаш върху слънцето, можеш да упражниш влияние върху неговото действие и чрез слънцето да се свържеш отново с Нещо, което живее в симпатия със слънцето и е по-съвършено от него. И това се отнася не само до цветята, но и до камъните и животните. Всеки от нас е обитаван от едно малко божество, което се стреми да се свърже отново, чрез помощните от него богове, с общия Родител. Ние се научаваме още от детството си на едно изкуство, което ни позволява да въздействаме върху по-големите божества и да възстановяваме изгубената връзка.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза