Баудолино

Лека руменина потрепнала по бузите й. Тя замлъкнала, изплашена от противоречивия си пример, но как да определиш като противоречива всяка прибавка към един списък на противоречивости? Баудолино усетил същия пламък да преминава през гърдите му, но изплашен от нейния смут, застинал, без да позволи на нито едно мускулче на лицето му да издаде сърдечното му вълнение, не дал на гласа си да потрепне, и попитал с богословска твърдост:

— Но тогава Сътворението? Злото?

Лицето на Хипатия възвърнало бледорозовия си цвят.

— Но тогава Единственият, в своето съвършенство, вследствие на желанието си да се самораздава, се стреми да се разпространява все повече и повече, да обхваща все по-широки сфери на своята пълнота, той е като свещ, жертва на светлината, която пръска, и колкото повече осветява, толкова повече се стапя. Бог се втечнява в собствените си сенки, превръща се в тълпа от божествени посланици, в еони, които имат много от неговата мощ, но в по-слаба форма, в безбройни богове, демони, Архонти, Тирани, Сили, Искри, Светила, в същите тези, които християните наричат ангели или архангели… Но които не са създадени от Единствения, а са негово излъчване, разсейка, еманация.

— Еманация ли?

— Виждаш ли онази птица? Рано или късно тя ще породи чрез яйцето си друга птица, както една хипатия може да породи син от своята утроба. Но веднъж породено, създанието, все едно дали е хипатия, или птица, живее за своя сметка, надживява и майка си. Или помисли си за огъня. Огънят не поражда топлина, той я излъчва, разсейва. Топлината е към огъня също като яйцето към птицата, ако угасиш огъня, топлината изчезва. Неговата топлина е най-силна там, където той се ражда, и постепенно отслабва, докато не изчезне, където огънят се превръща в дим. Така става и с Бог. Колкото повече се отдалечава от своя тъмен център, Той някак губи силата си, и разсейката му накрая се превръща в лепкава, мъртва утайка, както свещта се разтапя в безформен восък. Единственият не би желал да се разсее така далеч от себе си, но не може да спре това свое разтапяне в множествеността и безпорядъка.

— И този твой Бог не успява да разпръсне злото, което… се образува наоколо му?

— Напротив, би могъл да го стори. Единственият непрекъснато се стреми да погълне обратно това свое излъчване, което може да се превърне в отрова, и седемдесет пъти по седем хиляди години му се е удавало непрекъснато да вдишва назад своите отпадъци. Животът на бога е едно равномерно дихание, но той се задъхва без усилие. Ето така, усещаш ли? — Тя му показала как вдишва въздух с трептящите си ноздрички и после го издишва през устата. — Един ден обаче не успял да овладее един от своите посланици, който ние наричаме Демиург и който е може би Саваот или Илдабаот, фалшивият бог на християните. Демиургът, това подражание на Бога, по грешка, от горделивост или от невежество създал времето там, където преди това имало само вечност. Времето е вечност, която заеква, разбираш ли? И заедно с времето е сътворил огъня, който дава топлина, но може и да опожари всичко; водата, която утолява жаждата, но може и да издавя хората; земята, която храни тревите, но може да се превърне в свлачище и да ги задуши; въздуха, който дишаме, но който може да забушува като ураган… Всичко объркал, бедният Демиург. Направил слънцето, което дава светлина, но може да изгори полята; луната, която побеждава мрака за няколко дни, после изтънява и умира; другите небесни тела, които са прекрасни, но могат да упражняват гибелно влияние; и освен това същества, надарени с разум, но неспособни да вникват във великите тайни; животни, които понякога са ни верни, понякога ни заплашват; растения, които ни хранят, но имат извънредно кратък живот; минерали без живот, без душа, без разум, осъдени никога нищо да не разбират. Демиургът е бил като дете, което забърква кал, за да пресъздаде красотата на еднорога, но получава нещо, което прилича на плъх!

— Значи светът е една болест на Бога, така ли?

— Ако си съвършен, не можеш да не се разпръскваш, ако се разпръскваш, се разболяваш. И после, опитай се да разбереш, че Бог, в своята всепълнота, е и мястото или не-мястото, в което противоположностите се сливат.

— Противоположностите ли?

— Да, ние усещаме топло и студено, светло и тъмно, и изобщо всички неща, които са обратни едно на друго. Понякога студът ни измъчва и ни се струва нещо лошо в сравнение с топлината, но понякога топлината ни идва много и желаем хлад. Ние сме тези, които, поставени пред противоположностите, вярваме, слушайки своята прищявка, своята страст, че едната от тях е добро, а другата — лошо. А у Бога те се сливат във взаимна хармония. Но когато Бог започне да се разпръсква, не може вече да управлява хармонията на противоположностите, те се откъсват една от друга и встъпват в борба помежду си. Демиургът е загубил контрол над тях и е създал свят, в който тишината и шумът, потвърждението и отрицанието, едно добро и друго добро се борят за надмощие. Това е, което ние чувстваме като лошо.