Баудолино

— Ти гледа сега! — Насочил цевта си във въздуха, изстрелял стреличката и пронизал едно птиче, което паднало наблизо. — Аз голям воин — казал Гавагай, — ако дойде бял хун, аз убива него!

Баудолино го похвалил и се прибрал. През нощта сънувал срещата от предния ден и на сутринта си казал, че един сън не стига за целия живот.

Върнал се отново при езерото. Зачакал, седнал до водата, заслушан в песента на птиците, които славели утрото, след това чул цвъртенето на щурците в часа, когато буйствал обедният демон. Не било горещо — дърветата му осигурявали приятен хлад и не му било неприятно да остане там няколко часа. И тогава тя се появила отново.

Седнала до него и му казала, че е дошла, защото искала да узнае нещо повече за мъжете. Баудолино не знаел откъде да започне и се впуснал да й описва родното си място, събитията в двора на Фридрих, да й разказва за това какви били империите и царствата, как се ловува със соколи, какво представляват градовете и как се строят — изобщо същите неща, които бил разказвал на дякона, но без да споменава жестоки или безнравствени подробности и като си давал сметка, както говорел, че все пак можело да се направи и приятен общ портрет на мъжете. Тя го слушала и очите й се оцветявали с различни оттенъци в зависимост от чувствата.

— Колко хубаво разказваш. Всички ли мъже разказват такива хубави истории като твоите?

— Не — признал Баудолино. Може би той разказвал повече и по-добре от много други, но имало сред мъжете и поети, които умеели да разказват още по-добре. И запял една от песните на Абдул. Тя не разбирала провансалските думи, но както и абказците, била запленена от мелодията. Очите й се насълзили.

— Кажи ми — запитала и леко се изчервила, — мъжете си имат и свои… женски, нали?

Казала го, сякаш била усетила, че песента на Баудолино е посветена на една жена.

— Че как иначе? — отвърнал той. — Както униподите се съчетават със своите женски, така и мъжете се съчетават с жените си, иначе не биха могли да създават деца, и това е така — добавил — по целия свят.

— Не е вярно — възразила хипатията със смях, — хипатиите са си само хипатии и не съществуват, как да ги нарека… хипати! — И пак се засмяла, развеселена от тази си мисъл.

Баудолино се питал какво трябва да направи, за да я накара да се засмее отново, защото смехът й бил най-сладкият звук, който някога бил чувал. Поколебал се дали да не я попита как се раждат хипатиите, щом не съществуват хипати, но се побоял да не засегне нейната невинност. Все пак събрал смелост да я запита кои са всъщност хипатиите.

— О — отвърнала тя, — това е дълга история, аз не умея да разказвам истории като теб. Трябва да знаеш, че преди много хиляди години в един могъщ и далечен град живеела мъдра и достойна жена на име Хипатия. Тя създала училище по философия, което значи любов към мъдростта. Но в този град живеели и лоши мъже, които се наричали християни, не се боели от боговете, мразели философията и най-вече не можели да понасят това, че познаването на истината било дадено на една женска. Именно те един ден заловили Хипатия и я умъртвили с жестоки мъчения. Пощадили някои от най-младите й ученички, може би защото ги сметнали за невежи момиченца, които живеели при нея само за да й прислужват. Те избягали, но християните вече били навсякъде и трябвало да пътуват дълго преди да стигнат това мирно място. Тук направили всичко, за да поддържат живо онова, което били възприели от своята учителка, но я били слушали, когато били съвсем малки, не притежавали нейната мъдрост и не си спомняли добре всички нейни уроци. Затова решили да живеят сами, отделени от света, за да преоткрият това, на което ги била учила Хипатия. Нали Бог е оставил капчица истина дълбоко в сърцата на всеки от нас и е нужно само да я извадим на повърхността и да я осветим със светлината на знанието така, както освобождаваме ядката на плода от черупката му.

„Боже Господи, всички богове, щом не са Богът на християните, значи са фалшиви и лъжливи… Какво приказва тази хипатия?“ — питал се Баудолино. Но не това било важно за него, достатъчно му било да я слуша да говори и вече бил готов да умре за нейната истина.

— Кажи ми поне едно — прекъснал я. — Вие сте хипатии в името на онази Хипатия, това го разбирам. Но как се наричаш ти?

— Хипатия.

— Добре, като се върнеш тази вечер там, където живеете, и срещнеш една хипатия преди другите. Как ще я поздравиш?

— Ще й пожелая приятна вечер. Така се прави.

— Да, но ако аз се върна в Пндапетцим и срещна, да речем, някой евнух, той ще ми каже: „Приятна вечер, о, Баудолино“. Ти какво ще кажеш: „приятна вечер, о…“ коя?

— Щом питаш, ще кажа: „Приятна вечер, Хипатия“.

— Значи всички вие се казвате Хипатия?

— Естествено. Всички хипатии се наричат Хипатия, никоя не е различна от другите, иначе няма да бъде хипатия.

— А ако някоя от хипатиите те потърси сега, когато не си там, и попита друга хипатия дали е виждала Онази хипатия, която се разхожда с един еднорог, наречен Акакий, тя какво ще каже?

— Както го каза: търся хипатията, която се разхожда с еднорога Акакий.