Читаем Баудолино полностью

Гигантите щели да бъдат много полезни, но неотдалеч, защото били еднооки, а за близък бой, най-добре, като се надигнат над тревите веднага след атаката на униподите. Каквито били едри, те щели толкова да надвишават дребните коне на белите хуни, че щели да ги спират с един юмрук по муцуната, да ги сграбчват с голи ръце за гривите, да ги разтърсват, тъй че ездачът им да падне от седлото, и да го довършат с един ритник, тъй като всеки техен крак бил два пъти по-голям от единствения крак на униподите. Не било много ясно как да използват блемите, понците и панотите. За последните Ардзроуни подсказал, че като разперели ушите си, можели да планират отвисоко. Щом птиците се задържали във въздуха, пляскайки с криле, защо да не правели същото и панотите с ушите си, съгласил се Борон, и за щастие те нямало да пляскат в празното. Те щели да бъдат пазени в резерв, ако, не дай Боже, на белите хуни се удадяло да преодолеят първите защитници и да навлязат в града. Панотите тогава щели да ги причакат от своите високи скални укрития, да връхлетят върху главите им и евентуално да ги изколят, ако са добре подготвени да си служат с нож, па макар и от обсидиан. Блемите не можели да бъдат използвани като наблюдатели, защото, за да виждат, трябвало да си разголят гърдите, а това от военна гледна точка било равносилно на самоубийство. Разположени подходящо обаче, могли да вършат работа като ударен отряд, защото белият хун бил свикнал (предполагало се) да се цели в главата и когато се намерел пред един враг без глава, щял да изпадне, поне за миг, в недоумение. Този именно миг блемите трябвало да използват, за да пропълзят под конете с каменните си брадви.

Слабото място във военното изкуство на Поета били понците, защото как можело да изпращат в битка някой с член на корема, който при първия сблъсък би бил хванат за топките и проснат на земята да вика майка си? Могли да бъдат използвани обаче като разузнавачи, защото се изяснило, че този член бил за тях като антенката на някои насекоми и при най-малката промяна на вятъра или температурата се изправял и започвал да трепти. Следователно можели да изпълняват ролята на информатори, изпратени в авангарда, а ако бъдели убити първи, казвал Поета, войната си е война и в нея няма място за християнско милосърдие.

Безезичните отначало решили да не използват, защото, каквито били недисциплинирани, можели да създадат на предводителя си повече проблеми и от врага. После решили, че ако бъдат укротени с малко камшици, биха могли да помагат в тила на най-младите евнуси, които, заедно със Соломон, щели да се грижат за ранените и да пазят жените и децата от всички раси, следейки да не си показват носа извън своите дупки.

При първата им среща Гавагай бил споменал за сатирите-дето-не-се-виждат-никога и Поета предполагал, че те можели да нападат със своите рога и да скачат като кози на раздвоените си копита, но на всички въпроси за този народ получавал само мъгляви отговори. Населявали планината отвъд езерото (кое?) и никой никога не ги бил виждал. Формално подчинени на отеца, те си живеели напълно самостоятелно, без да поддържат никакви връзки с другите, така че сякаш изобщо не съществували.

— Ще минем и без тях — казал Поета, — освен всичко може би имат извити рога с връх, насочен навътре или навънка, и за да удрят, навярно лягат по гръб или застават на четири крака, хайде, стига шеги, с кози война не се води.

— Води се — обадил се Ардзроуни и разказал за някакъв велик предводител, който бил завързал факли на рогата на хиляди кози и ги изпратил през нощта в полето, откъдето идвали враговете, и така у тях създал чувството, че защитниците разполагат с огромна армия. С кози с по шест рога резултатът щял да бъде внушителен.

— При условие, че враговете пристигнат през нощта — възразил не твърде убеден Поета. — И все пак, Ардзроуни, приготви кози и факли, знае ли човек…

Като тръгнали от тези принципи, непознати на Вегеций и Фронтин38, започнали упражненията. Цялото поле било изпълнено с униподи, които се учели да духат в новоизготвените си цеви под командите на Прасето, който богохулствал всеки път, когато не улучвали мишената, и добре че споменавал само Христос, защото за тези еретици да изричаш напразно името на един, който е само доведен син, не било грях. Коландрино обучавал панотите да летят, нещо, което никога не били правили, но сякаш Господ Бог ги бил създал само за това. Трудно било да се движи човек по улиците на Пндапетцим, защото тъкмо когато най-малко очаквал, на главата му се стоварвал някой панот, но всички съзнавали, че градът се готвел за война, и никой не се оплаквал. А панотите били най-щастливи от всички, дотам смаяни от това, че са открили непредполагаемите си способности, че вече и жените и децата им искали да участват в новото обучение, което Поета охотно им разрешил.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза