Баудолино

Скакабароци обучавал гигантите да ловят конете на врага, но единствените коне, с които разполагали, били тези на влъхвите, а те след две-три упражнения за малко не предали Богу дух, и се наложило да бъдат заместени с магарета. Това обаче дало дори по-добър резултат, защото магаретата хвърляли къчове, ревели и било по-трудно да бъдат заловени за вратовете, отколкото препускащите коне, и гигантите станали майстори в това изкуство. Трябвало обаче да се научат да тичат приведени сред папратите, за да не ги видят противниците, и много от тях се оплаквали, че след упражненията ги болял кръстът.

Бойди се занимавал с пигмеите, защото белите хуни не били жерави и трябвало човек да се цели между очите им. Поета поел нубийците, които само жадували да загинат в бой, а Соломон приготвял отровни настойки, които изпробвал, като потапял в тях върховете на стрелите, но успял само веднъж да приспи за няколко минути един заек и веднъж да накара една кокошка да полети.

— Няма значение — казал Поета. — Ако приспим един бял хун за миг или го накараме да пляска с ръце, той ще е вече мъртъв хун. Давай нататък!

Кутика пък се мъчел да научи блемите как да пролазят под противниковия кон и да му разпорят корема с брадва, но опитите с магаретата се оказали трудна работа. Колкото до понците, тъй като те били изпратени в тиловите служби и снабдяването, с тях се заели Борон и Киот.

Баудолино бил съобщил на дякона какво става и младежът се оживил. С разрешение на евнусите той наредил да го отнесат до външните стъпала на двореца и отвисоко наблюдавал упражненията на отрядите. Поискал дори да се научи да язди, за да поведе сам поданиците си в битка, но му прилошало, може би от силната възбуда, и евнусите го върнали на трона да тъгува постарому.

През тези дни, донякъде от любопитство и донякъде от нямане какво да прави, Баудолино се запитал къде ли живеели сатирите-дето-не-се-виждат-никога. Разпитвал всички и дори един от понците, чийто език никой дотогава не бил успял да разгадае. Той му отговорил:

— Пруг фрест фринсс соргдманд строхдт дргхдс паг брлеланг гравот шавини руст пкалхдркг.

Това не било много ясно, а и преводът на Гавагай в случая не помогнал кой знае колко.

— Някъде там — казал той и посочил синкавите хълмове на запад, зад които се очертавали далечни планини, — но там никой не отива, защото сатири не обича неканени гости.

— Как мислят сатирите? — запитал го Баудолино и Гавагай отвърнал, че те мислят по-лошо от всички, защото твърдят, че никога не е имало първороден грях. Човеците не били станали смъртни вследствие на този грях и щели да са смъртни дори и ако Адам не бил изял ябълката. Затова спасението било ненужно и всеки можел, стига да има добра воля, да спасява душата си сам. Цялата история за Иисус била послужила само за да ни даде добър пример за добродетелен живот и нищо повече.

— Почти като еретиците на Махумет, който казва, че Иисус е само пророк.

Запитан защо никой не посещава сатирите, Гавагай обяснил, че в гората под техните хълмове имало езеро и че било забранено на всички да ходят там, защото край него живеело племе на лоши жени, до една езичнички. Евнусите казвали, че добрият християнин не бива да ходи там, защото можел да бъде омагьосан, и никой не ходел. Но Гавагай с лукава усмивка описвал пътя така добре, че явно той или някой друг унипод, тичайки нагоре-надолу, си бил пъхнал носа и там.

Това било достатъчно, за да възбуди любопитството на Баудолино. Изчакал момента, когато никой не му обръщал внимание, яхнал коня си, прекосил за по-малко от два часа обраслата с храсти равнина и стигнал до гората. Вързал коня си за едно дърво и навлязъл сред нейната свежа и уханна зеленина. Като се препъвал на всяка крачка в корените, които се гърчели на повърхността, и избягвал огромни пъстри гъби, стигнал най-подир до брега на езерото, отвъд което се издигали хълмовете на сатирите. Слънцето вече залязвало и бистрите води на езерото потъмнявали и отразявали дългите сенки на кипарисите, които го обкръжавали. Царяла пълна тишина, не нарушавана дори от птичите песни.

Докато размишлявал на брега на водното огледало, Баудолино видял от гората да излиза едно животно, каквото никога не бил виждал, но което разпознал веднага. Приличало на белоснежен жребец и движенията му били гъвкави и изящни. На прелестната си глава, точно на челото, имало един рог, също тъй бял, извит като спирала и завършващ с остър връх. Бил еднорогът, митичният блян на неговото детство. Съзерцавал го със затаен дъх, когато зад него между стволовете изникнала женска фигура.