Баудолино

С копие в ръка, облечена в дълга туника, която очертавала високата й стегната гръд, жената пристъпвала красиво като ленив камилопард и така леко докосвала с полите на одеждата си тревата, която красяла брега на езерото, сякаш прелитала над нея. Русите й коси, дълги и меки, й стигали до кръста, а прекрасният й профил бил като изрязан върху камея от слонова кост. Страните й били бледорозови и ангелският й лик бил обърнат към езерото с израз на безмълвна молитва. Еднорогът потропвал леко край нея, като от време на време повдигал муцуна с трепкащи ноздри в очакване на ласка.

Баудолино я гледал омаян.

— Ще си помислиш навярно, господин Никита, че ти я описвам тъй, защото от началото на пътешествието ни не бях виждал жена, достойна за това име. Не ме разбирай погрешно: чувството, което ме бе обзело, не беше плътско желание, а по-скоро безгрешно обожание, и то не само към нея, но и към животното, към спокойното езеро, към планините зад него, огрени от светлината на залязващия ден. Чувствах се като в храм.

Баудолино се мъчеше да опише с думи видението си — нещо, което никога не е било възможно.

— Виждаш ли, има мигове, в които самото съвършенство се проявява в една ръка или в едно лице, в особения цвят на един хълм или на морските вълни, мигове, в които сърцето ти спира пред чудото на красотата… Това създание ми приличаше на прекрасна водна птица, ту на жерав, ту на лебед. Казах, че косите й бяха руси, но не, когато извиваше леко глава, те ту добиваха синкави оттенъци, ту припламваха в огнена тръпка. Виждах в профил гръдта й, мека и нежна като на гълъбица. Изпивах я с поглед. Пред мен беше някакъв античен образ, не нещо красиво, а самата красота, въплъщение на Божия дух. Откривах, че съвършенството, съзряно само веднъж, е нещо леко и въздушно. Гледах тази фигура отдалеч, но чувствах, че няма да мога да я докосна, както се случва, когато човек е напреднал в годините и му се струва, че вижда ясни знаци върху един пергамент, но си знае, че щом се доближи до него, те ще се размият и че никога не ще успее да разчете тайната, която листът му е обещавал — или както когато насън му се появява нещо желано и той протяга ръка към него, движи пръсти в празното, но не улавя нищо.

— Завиждам ти за този вълшебен миг.

— Да, за да не го наруша, бях се превърнал в статуя.

33. Баудолино среща Хипатия

Вълшебството обаче бързо се изпарило. Като реално горско създание девойката усетила присъствието на Баудолино и се обърнала към него. Не показала никаква уплаха, само го погледнала учудено. И казала на гръцки:

— Кой си ти?

Тъй като той не отговорил, тя смело пристъпила към него и го изгледала без свян и без кокетство с очите си, които също като косите й менели цвета си. Еднорогът застанал до нея с наведено чело, сякаш за да защити със своето прекрасно оръжие господарката си.

— Не си от Пндапетцим — прибавила тя. — Не си нито евнух, нито урод, ти си… мъж! — Чувствало се, че го разпознава, както той бил разпознал еднорога от многото разкази за него, без да го бил виждал с очите си. — Хубав си, мъжете са хубави, мога ли да те докосна? — Протегнала ръка и с тънките си пръсти погалила брадата му и белега на лицето му, както някога била направила Беатрикс. — Това е следа от рана, нали? Ти си мъж от тези, които воюват. Какво е това?

— Меч — отвърнал Баудолино, — но ми служи да се браня от зверовете. Не съм мъж, който воюва. Наричам се Баудолино и ида от земите, където слънцето залязва. — И като показал откъде иде, почувствал, че ръката му трепери. — А ти коя си?

— Аз съм хипатия — отвърнала тя с тон, издаващ, че й е забавно да чуе такъв наивен въпрос, засмяла се и с това станала още по-красива. После, като си спомнила, че говори с чужденец, продължила: — В леса отвъд тези дървета живеем само ние, хипатиите. Не се ли боиш от мен като онези от Пндапетцим?

Този път се усмихнал Баудолино: значи тя се бояла, че той ще се уплаши от нея.

— Често ли идваш край езерото? — запитал я той.

— Не — отвърнала хипатията. — Майката не иска да излизаме сами от гората. Но езерото е толкова красиво, а и Акакий ме пази — и посочила еднорога. После добавила загрижено: — Вече е късно. Не бива да се забавям толкова много. И не би трябвало да се срещам с хората от Пндапетцим, ако някой посмее да дойде дотук. Но ти не си от тях, ти си мъж и никой не ми е казвал досега да се пазя от мъжете.

— Утре ще дойда пак — престрашил се да каже Баудолино, — но когато слънцето ще е още високо в небето. Ти ще дойдеш ли?

— Не зная — отвърнала смутена хипатията, — може би.

И лека като видение, изчезнала сред дърветата.

През нощта Баудолино не успял да заспи. Казвал си, че бил сънувал достатъчно, за да запомни този сън за цял живот. И въпреки това на другия ден по обед яхнал коня си и се върнал при езерото.

Чакал напразно до вечерта. Натъжен се запътил към жилището си и в покрайнините на града попаднал на група униподи, които се упражнявали да стрелят със своите сарбакани. Забелязал Гавагай, който му казал: