Баудолино

— Преди това обаче, господин Никита, се случи историята с армията на уродите. Ужасът от белите хуни растеше и овладя града по-силно откогато и да било, защото един унипод, който беше стигнал да най-далечните граници на областта (тези същества понякога обичаха да тичат неспирно, сякаш волята им беше подвластна на неуморния им крак), се бе върнал, съобщавайки, че ги е видял: били с жълти лица и много дълги мустаци, на ръст дребни. Яздели също дребни, но много бързи коне, с които сякаш образували едно тяло. Пътували из пустини и степи, като всеки носел освен оръжието си един кожен мях за мляко и глинено гърне, за да готви храната, която намирали по пътя си, но можели да яздят дни наред, без да ядат и пият. Били нападнали кервана на един халиф, с всичките му роби, одалиски, камили, който бил разпънал сред пустинята великолепните си шатри. Воините на халифа се спуснали към хуните — изглеждали страшни на вид, мъже-великани, които връхлитали на своите камили, размахвайки страховити ятагани. Под натиска им хуните се престорили, че се оттеглят, увличайки след себе си своите преследвачи, след това ги обкръжили и със страшни викове ги нападнали и унищожили. После нахлули в лагера и изклали всички в него — жени, слуги, деца, — оставяйки жив само един свидетел на клането. Подпалили шатрите и се метнали на конете си, без изобщо да се отдават на плячкосване — знак, че унищожавали само за да се носи по света славата за тях, че където стъпнели, тревичка не пониквала; така че при следващата битка жертвите им да са предварително парализирани от ужас. Може би униподът говореше, след като се беше поутешил с бурк, но кой можеше да провери дали разказваше наистина видени неща, или си измисляше? Страхът се разпространяваше в Пндапетцим, чувстваше се във въздуха, в шепота, с който хората си споделяха новините от уста на уста, сякаш нашествениците вече можеха да ги чуят. Стигна се дотам, че Поета реши да се замисли сериозно над предложенията на Праксей, макар те да приличаха на пиянски приказки. Той му бе казал, че белите хуни ще се появят всеки момент, и какво щяха да им противопоставят? Нубийците, разбира се, бойци, готови на саможертва, а после? Пигмеите наистина умееха да боравят с лъка срещу жеравите, но униподите щяха да се бият с голи ръце, понците щяха да нападат с члена напред, безезичните щяха да бъдат пращани на разузнаване, но как щяха да разказват какво са видели? И все пак от тази тълпа уроди, като се използват възможностите на всеки от тях, можеше да се създаде мощна войска. И ако имаше някой, който би могъл да го стори, това беше той, Поета.

— Човек може да претендира за имперската корона, след като е бил успешен пълководец — вметна Никита. — Поне при нас, във Византия, това се е случвало много пъти.

— Със сигурност това е било намерението на моя приятел — продължи Баудолино. — Евнусите веднага приеха предложението. Според мен, докато имаше мир, Поета с неговата армия не представляваше опасност за тях, а ако избухнеше война, той щеше да забави нахлуването на варварите в града и да им даде време да прехвърлят планините. Освен това създаването на една армия щеше да държи населението в положение на подчинена мобилизация, а беше сигурно, че евнусите винаги бяха искали тъкмо това.

Баудолино, който не обичал войната, поискал да не бъде включен в подготовката. Но не и другарите му. Поета смятал, че петимата александрийци ще бъдат добри капитани, защото бил преживял обсадата на техния град, и то от другата страна, тоест от страната на победените. Възлагал надежди и на Ардзроуни, който можел да научи уродите как да построят няколко бойни машини. Не пропускал и Соломон: една войска, казвал, трябва да има един човек, който разбира от медицина, защото герой без рана не може. Накрая решил, че Борон и Киот, известни мечтатели, също можели да бъдат полезни в неговия план, защото като хора грамотни, щели да водят дневниците на армията, да се грижат за снабдяването и за отмората на воините.

Внимателно изучил природата и достойнствата на различните раси. За нубийците и за пигмеите нямало какво да се мисли, трябвало само да се определят позициите им при една евентуална битка. Униподите, каквито били бързоходни, можели да бъдат използвани като отряд за внезапно нападение, защото щели да се приближат до врага, стрелвайки се сред папрати и храсти и изниквайки неочаквано, преди онези жълти муцуни с дългите мустаци да имат време да ги забележат. Достатъчно било да ги научат да стрелят със сарбакани, както бил подсказал Ардзроуни, които били лесни за изготвяне, тъй като в областта имало много тръстики. А Соломон може би щял да успее сред всички билки на пазара да намери отрова, с която да се натрият стрелите, и да не се правел на баба, защото войната си е война. Соломон отговорил, че неговият народ по време на обсадата на Масада накарал римляните да се поизпотят, защото юдеите не били хора, дето си мълчали, като получавали плесници, както мислели гоите.