Баудолино

— Всичко ми е забранено, Баудолино, дори една само бленувана любов! Ако знаеше само как бих искал да препускам начело на войска, да вдъхвам мириса на вятъра и на кръвта. Хиляди пъти е по-добре да загина в битка, с любимото име на уста, отколкото да стоя в тази тъмница и да чакам… какво? Може би нищо…

— Но ти, господарю, си обречен да станеш глава на една голяма империя — му отвърнал Баудолино. — Един ден, Бог да опази за дълго баща ти, ти ще излезеш от тази пещера и Пндапетцим ще бъде само последната и най-загубената от твоите области.

— Един ден ще изляза, един ден ще бъда… — промърморил дяконът. — Кой ми го доказва? Разбираш ли, Баудолино, дълбоката ми мъка, да ми прости Бог съмнението, което ме гложди, е, че това царство не съществува. Кой ми е казал за него? Евнусите, още от най-ранното ми детство. При кого се връщат посланиците, които те, именно те, изпращат при баща ми? При тях, евнусите. И дали тези посланици наистина са тръгвали? И дали изобщо са се връщали? Изобщо имало ли ги е някога? За тях зная само от евнусите. А ако всичко, тази наша област, цялата вселена е плод на един заговор на евнусите, които се подиграват с мен като с последен нубиец или унипод? Ако няма и никакви бели хуни? От всички хора се изисква дълбока вяра, за да вярват в създателя на небето и земята и в бездънните мистерии на нашата свята религия, дори когато нашият разум ги отблъсква. Но да повярвам в този неразбираем Бог изисква от мен далеч по-малко усилия, отколкото това, което се иска от мен — да вярвам само на евнусите.

— Не, господарю, не, приятелю мой — утешавал го Баудолино, — царството на твоя баща съществува, защото съм чувал да се говори за него не само от евнусите, но и от хора, които вярваха в него. Вярата в нещата ги прави истински; моите съграждани повярваха в един нов град, който щеше да внуши страх в сърцето на един император, и този град се роди, защото те искаха да повярват в него. Царството на отеца съществува, защото аз и другарите ми посветихме две трети от живота си да го търсим.

— Кой знае — поклатил глава дяконът, — но дори и да го има, аз няма да го видя.

Един ден Баудолино му казал:

— Стига толкова. Боиш се, че царството не съществува, и в очакването да го видиш изпадаш в безкрайна и мъчителна досада, която накрая ще те убие. Всъщност не дължиш нищо нито на евнусите, нито на отеца. Те са избрали теб, когато си бил в пелени и не си могъл да избираш тях. Мечтаеш за живот на приключения и слава? Тръгвай, метни се на един от нашите коне и препускай до земите на Палестина, където безстрашни християни се сражават срещу маврите. Стани героя, който искаш да бъдеш, замъците на Божия гроб са пълни с принцеси, които биха дали живота си за една твоя усмивка.

— Видял ли си усмивката ми? — запитал го тогава дяконът и с едно движение смъкнал булото си. Пред Баудолино се явила една отвратителна маска с разядени устни, които разкривали гноясали венци и гнили зъби. Кожата на лицето била сбръчкана и с петна и на места разкривала гола, отблъскващо розова плът. Очите прозирали иззад гурелясали и зачервени клепачи. Челото било цялото в язви. Косите били дълги и редките им кичури скривали това, което било останало от брадичката. Дяконът свалил ръкавиците си и показал мършавите си ръце, покрити с тъмни възли.

— Това е проказа, Баудолино, проказата, която не прощава нито на царете, нито на другите властелини по земята. От двайсетгодишен нося в себе си тази тайна, за която народът ми не знае. Поисках от евнусите да съобщят на баща ми, че не ще мога да го наследя, тъй че да побърза да си отгледа друг наследник — нека кажат, че съм умрял, пък аз ще се скрия някъде, където живеят подобните ми, и никой няма да чуе нищо за мен. Но евнусите казват, че баща ми искал да остана. Не им вярвам. Изгодно им е да имат един слаб дякон. Може би като умра, ще балсамират тялото ми, ще го оставят в тази пещера и ще управляват страната от името на трупа ми. Може би след смъртта на баща ми един от тях ще заеме мястото ми и никой няма да може да каже, че не съм аз, защото никой не е видял лицето ми, освен когато съм сукал мляко от майчината си гръд. Ето защо, Баудолино, приемам да умра тук от досада, аз, който съм проникнат вече от смъртта до мозъка на костите си. Никога няма да съм рицар, никога няма да съм любовник. Дори ти сега, без да се усетиш, се дръпна на три крачки от мен. И ако си забелязал, Праксей също стои на пет крачки разстояние, когато ми говори. Единствените, които дръзват да стоят близо до мен, са тези двама забулени евнуси, млади като мен и поразени от същата болест. Те единствени не се плашат да докосват вещите, които съм докосвал, защото нямат какво да губят. Но нека се забуля отново, може би отново ще ме сметнеш достоен за твоето състрадание, ако не за приятелството си.