— Господа и любезни мои гости, дълго мислих над всяка дума, която произнесохте, откак сте тук, и си дадох сметка, че ни веднъж не сте се обявили за влъхвите, които очаквахме. Продължавам да вярвам, че вие сте въпросните влъхви, но ако случайно, повтарям, случайно се окажа неправ, вината, че всички ви смятат за очакваните дванайсет източни царе, няма да е ваша. Тъй или иначе, позволете ми да ви говоря като ваш брат. Разбрахте каква утайка от ереси е нашият Пндапетцим и колко ни е трудно да обуздаваме тази чудовищна паплач, като, от една страна, й припомняме заплахата на белите хуни, и от друга — се представяме за проводници на волята и словото на отец Йоан, когото те никога не са виждали. Сами сте си дали сметка колко малко полезен може да ни бъде в това младият ни дякон. Ако ние, евнусите, бъдем подкрепени от авторитета на влъхвите, властта ни ще порасне. Ще порасне и ще се утвърди тук, но би могла да се разпростре и… другаде.
— В царството на отеца? — запитал Поета.
— Ако вие стигнете там, ще бъдете признати като законни владетели. Но за да стигнете там, се нуждаете от нас, а ние тук пък имаме нужда от вас. Ние сме особено племе, не сме като тукашните уроди, които се възпроизвеждат по долните закони на плътта. Евнухът става евнух, защото другите евнуси са го избрали и са го направили такъв. В това си положение, което мнозина смятат за нещастие, всички ние се чувстваме обединени в едно единно семейство. Казвам „всички ние“, защото други евнуси властват другаде и знаем, че мнозина от тях са твърде могъщи не само в много царства на Индия и Африка, но и в далечния Запад. Ако бихме могли от един мощен център да свържем в таен съюз своите събратя от всички земи, бихме изградили най-обширната империя на света. Империя, която никой не би могъл да завладее или унищожи, защото тя би се крепяла не на армии и територии, а на една мрежа от взаимни споразумения. Вие бихте били символът и гаранцията на нашата власт.
На следния ден Праксей се видял с Баудолино и споделил с него, че предната вечер май бил наговорил лоши и нелепи неща, които всъщност не мислел. Помолил го да го извини и да изтрие думите му от паметта си. Разделил се с него, като му повтарял:
— Моля ви, недейте забравя да ги забравите!
Малко по-късно Поета се изказал за случая така:
— Какво че не бил отец? Тоя Праксей ни предлага цяло царство.
— Ти си луд — отвърнал Баудолино. — Ние имаме мисия и сме дали клетва на Фридрих.
— Фридрих е мъртъв — сухо възразил Поета.
С разрешението на евнусите Баудолино често посещавал дякона. Станали приятели. Баудолино му разказвал за разрушаването на Милано, за основаването на Александрия, за това как се преодоляват крепостните зидове и как се подпалват котките и кулите на обсаждащите, и бил уверен, че при тези разкази очите на младия дякон заблестявали, макар лицето му да оставало забулено.
После го разпитвал за богословските спорове, които се разгаряли в областта му, и му се струвало, че като му отговарял, дяконът се усмихвал тъжно.
— Царството на отеца е много древно и в него са се приютили всички ереси, които в хода на вековете са бивали изключвани от света на западните християни — му казал веднъж той и било ясно, че за него и Византия, за която знаел много малко, била краен Запад. — Отецът не пожела да отнеме вярата на всички тези изгнаници и проповедите на мнозина от тях успяха да съблазнят различните племена, населяващи царството. Пък и какво значение има това каква е природата на Светата Троица? Ако хората следват наставленията на Евангелието, няма да отидат в Ада, защото са мислили, че Светият Дух произтича само от Отца. Добри хорица са, както си забелязал, и сърцето ме боли, като си помисля, че един ден трябва да изгинат всички, защитавайки ни от белите хуни. Разбираш ли, докато баща ми е жив, ще управлявам едно царство на обречени. Но може би аз ще умра преди тях.
— Какво говориш, господарю? По гласа ти и от това, че имаш звание на бъдещ първосвещеник, зная, че не си стар.
При думи от този род дяконът поклащал глава. Тогава Баудолино, за да го ободри, се мъчел да го разсмее с разкази за студентските си приключения в Париж, но усещал, че така събужда в сърцето му мъка и бурни младежки страсти, които никога нямало да може да задоволи. Увлечен в тези си разкази, Баудолино издавал кой е и какъв е бил, забравяйки, че е един от влъхвите. Но дяконът не обръщал внимание на това, с което показвал, че никога не бил вярвал на историята с влъхвите и само бил повтарял урока, подсказан му от евнусите.
Един ден Баудолино, при очевидната мъка на дякона за това, че е изключен от радостите, които младостта разрешава на всички, му намекнал, че човек може да е изпълнен с любов и към нещо непостижимо, и му разказал за своята страст към една високоблагородна дама и за писмата, които й бил писал. Силно развълнуван, дяконът поискал подробности и избухнал в стенания на ранен звяр: