Баудолино

— Иска ти се да съм бързал, господин Никита, но ние останахме цели две години в Пндапетцим и времето отначало течеше съвсем еднообразно. От Зосим нямаше никакви новини и Праксей вече намекваше, че ако дванайсетият от нашата група с обявения дар за отеца не пристигнел, щяло да бъде безсмислено да се тръгва на път. При това всяка седмица ни носеше нови неприятни новини: сезонът на дъждовете бил продължил по-дълго от очакваното и тресавището било станало още по-труднопроходимо, нямало вести от посланиците, пратени при отеца, навярно не били успели да намерят единствената проходима пътека… След това, тъй като настъпваше хубавият сезон, се заговорило, че се появили белите хуни, един нубиец ги бил забелязал на север, и не можело да се отделят хора, за да ни придружават в тъй трудния ни път, и така нататък. Като не знаехме с какво да се занимаваме, постепенно започнахме да се учим да говорим на различните тамошни езици — вече знаехме, че щом един пигмей възкликва Хекина дегул, значи, че е доволен, и че трябва да го поздравяваме с Лумус хелмин песо десмар лон емпозо, тоест с обещание да не влизаме във война с него и с неговия народ; че щом един гигант отвърне на някой въпрос с Бодх-коом, означава, че не знае отговора; че нубийците наричат коня нек, може би по аналогия с некбрафпфар, което значи камила, докато блемите казват на коня хоуихмхнм — това беше единственият случай, когато ги чувахме да произнасят звуци, които не бяха гласни, знак, че измислят неупотребявано име за невиждано досега животно; униподите пък се молеха, изричайки Хай коба, което за тях означаваше „Отче наш“, и назоваваха деба огъня, дета — дъгата и дзита — кучето. По време на службата си евнусите възхваляваха Господа, като пееха Кхондинбас Оспамеростас, камедумас карпанемпхас, капсимунас Камеростас перисимбас простампростамас. Изобщо, превръщахме се в жители на Пндапетцим дотам, че блемите или панотите не ни изглеждаха вече толкова различни от нас. Приличахме на група ленивци. Борон и Ардзроуни прекарваха по цели дни в своите спорове за празното пространство и дори Ардзроуни беше убедил Гавагай да го свърже с един дърводелец от понците и умуваше с него дали може да се изработи само от дърво, без какъвто и да е метал, една от неговите вълшебни помпи. Докато Ардзроуни се посвещаваше на своята безумна идея, Борон се отделяше с Киот, двамата препусваха из полето и си приказваха за Градала, но си отваряха очите, за да гледат дали на хоризонта няма да се появи Зосим. „Може би е тръгнал по друг път — предполагаше Бойди, — може да е срещнал белите хуни, кой знае какво им е разказал и може би — нали навярно са идолопоклонници — е почнал да ги убеждава да нападнат царството…“ Прасето, Кутика и Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, които бяха участвали в изграждането на Александрия и бяха добили известни строителни умения, си наумиха да убедят жителите на областта, че четири здрави стени са нещо много по-добро от техните гълъбарници, и намериха гиганти, по занаят пробивачи на дупки в скалите, които бяха готови да се научат как се бърка хоросан или се калъпят и сушат на слънце тухли от варовик. В покрайнините на града изникнаха пет-шест къщи, но една хубава сутрин ги завариха завладени от хората без езици, разбойници по призвание и крадци на чужд хляб. Опитаха се да ги прогонят с камъни, но онези — не мърдат. Бойди прекарваше всяка вечер да се взира към скалите в очакване да види признаците на хубавото време. Общо взето, всеки си беше измислил някакво занимание, бяхме свикнали с отвратителната храна и най-важното — вече не можехме да минем без бурк. Утешаваше ни обстоятелството, че така или иначе царството е на две крачки, тоест на една година път, ако всичко вървеше добре, но ни липсваше вече дългът да открием нещо или да намерим верния път, трябваше само да чакаме евнусите да ни заведат по техния. Бяхме, така да се каже, блажено изнервени и щастливо отегчени. Всички ние, освен Коландрино, не бяхме вече в първа младост; аз преминавах петдесетте, а на тази възраст хората умират, ако вече не са умрели от сума ти време; бяхме благодарни на Господа и беше ясно, че местният въздух ни се отразява добре, защото всички се чувствахме подмладени, аз например май изглеждах с десет години по-млад, отколкото при пристигането си. Телата ни бяха укрепнали, умовете ни — залинели, ако мога така да се изразя. Толкова се бяхме приобщили към жителите на Пндапетцим, че дори започвахме да се пристрастяваме към богословските им спорове.

— На чия страна бяхте?