Баудолино

— Явно нубийците от Пндапетцим са били потомци на тези, за които говориш. С обичайното си презрение към поданиците, Праксей ми казваше, че те биха могли да бъдат ценни във войната, защото охотно се давали на враговете да ги убиват, и за времето, необходимо за убиването на всички тях, евнусите щели да успеят да преградят прохода. Но твърде много векове цирконцелионците очаквали това щастие, а никой не нападал областта и те не си намирали място от яд, тъй като не били свикнали да живеят в мир; не можели да нападат и ограбват уродите, защото им било наредено да ги закрилят, и използвали енергията си да ловят и убиват с голи ръце дивите зверове; понякога отивали отвъд Самбатион, в каменните пустини, където се въдели химери и мантикори, и се случвало някой от тях да има щастието да свърши като Абдул. Но това не им стигало. Понякога най-крайните между тях полудявали. Праксей вече бе научил, че един от тях същия следобед ни бе молил да го убием; други, докато били на стража в прохода, се хвърляли от скалите и изобщо било трудно да бъдат укротени. На евнусите не им оставало нищо друго, освен да ги държат нащрек, като им внушават всеки ден, че ги заплашва неминуема опасност и че белите хуни са наистина пред вратите на града, и така нубийците често се скитали из околността, взирали се в далечината и подскачали от радост при всяко облаче прах, което се появявало на хоризонта, в очакване да видят нашествениците с надеждата, която ги изгаряла векове наред, от поколение на поколение. А междувременно, тъй като не всички били истински готови на саможертва, за да бъдат добре хранени и обличани, обявявали на висок глас желанието си да станат мъченици, и се налагало да ги държат послушни, като им дават техните любими лакомства и много бурк. Разбрах защо злобата на евнусите растеше с всеки изминал ден — те бяха принудени да управляват уроди, които ненавиждаха, и да поверяват живота си в ръцете на лакоми и вечно пияни фанатици.

Било вече късно и Праксей изпратил нубийски стражи да ги заведат до техните покои, в един неголям каменен кошер срещу кулата, който все пак можел да побере всички тях. Изкачили се по въздушните стълбички и изтощени от необикновения ден, спали до сутринта.

Събудил ги Гавагай, готов да им служи. Нубийците му били съобщили, че дяконът очаква своите гости.

Върнали се в кулата и лично Праксей ги повел нагоре по външните стъпала, чак до последния етаж. Там минали през една врата и се озовали в обходен коридор, в който се виждали множество други врати, наредени една до друга като редица зъби.

— Едва по-късно разбрах какво е разположението на този етаж, господин Никита. Трудно ми е да го опиша, но ще опитам. Представи си, че този обходен коридор е периферията на един кръг, в чийто център се намира една зала, също кръгла. Всяка врата, която се отваря към коридора, води през отделен ход към централната зала като лъч от големия кръг. Ако ходовете бяха прави, през всеки от тях би се виждало какво става в централната зала, а намиращият се в залата би виждал, ако някой се приближава по хода. Но макар всеки ход да тръгваше в началото по права линия, накрая правеше завой и едва след това стигаше до централната зала. По този начин никой от обходния коридор не виждаше залата, благодарение на което този, който се намираше в нея, беше скрит от чужди погледи…

— Но и той е можел да вижда пристигащия едва в последния момент.

— Точно така. И тази подробност веднага ми привлече вниманието. Разбираш ли, дяконът, господарят на областта, бе скрит от чуждите очи, но в същото време можеше да бъде изненадан без предупреждение от своите евнуси. Всъщност беше затворник, който не можеше да бъде шпиониран от своите пазачи, но и сам не можеше да ги следи.

— Тези твои евнуси са били по-хитри от нашите. Но разкажи ми сега за дякона.

Влезли. Голямата кръгла зала била празна с изключение на няколко скрина около трона. Тронът се намирал в средата, бил от тъмно дърво и покрит с балдахин. На трона седял човек, увит в тъмна дреха, с чалма на главата и забулено лице. Краката му били обути в тъмни чехли, тъмни били и ръкавиците на ръцете му, тъй че нищо не се виждало от тялото на седящия.

От двете страни на трона, сгушени до дякона, имало други две забулени фигури. Едната от тях от време на време подавала на дякона една купичка, за да вдъхне парите от горящите в нея уханни вещества. Дяконът се дърпал, но Праксей му направил знак, с който го молел и дори му нареждал да не упорства — следователно ставало дума за някакъв лек.

— Спрете на пет крачки от трона, поклонете се и преди да му отправите своя поздрав, изчакайте той да ви покани — прошепнал Праксей.

— Защо е забулен? — запитал Баудолино.

— Този въпрос не се задава. Така е, защото така му харесва.

Направили както им било казано. Дяконът вдигнал ръка и проговорил на гръцки: