Баудолино

— Още от дете съм подготвен за деня на вашето пристигане. Моят логотет ми разказа вече всичко и съм доволен да ви приема и подслоня, докато чакате своя високопоставен събрат. Получих и вашия несравним дар. Незаслужена чест, още повече, че получавам тъй святата вещ от също толкова достойни за почит дарители.

Гласът му бил несигурен, на болен човек, но тембърът му бил младежки. Баудолино се разлял в толкова почтителни поклони, че никой не можел впоследствие да го обвини, че се е възгордял от достойнствата, които му били приписани. Но дяконът приел тази смиреност като знак за тяхната святост, и всичко било наред.

След това ги поканил да се настанят на единайсетте възглавници, които заповядал да поставят в кръг на пет крачки от трона, дал знак да им поднесат бурк с някакви сладки кравайчета, миришещи на мухъл, и казал, че е нетърпелив да научи от тях, които били посетили приказния Запад, дали наистина съществували там всички чудеса, описани в множеството книги, които му били минали през ръцете. Запитал дали наистина съществувала земя, наречена Енотрия, където растяло дървото, от което се отцеждала смолата, превърната от Иисус в негова кръв. Дали било истина, че там хлябът бил сплескан и тънък половин пръст, но се издувал като по чудо всяка сутрин при песента на петлите във формата на мек и пухкав плод с позлатена коричка. Дали било вярно, че там се виждали църкви, построени извън скалите, дали, както пишело в книгите, дворецът на великия Римски отец имал тавани и подпорни греди от ароматното дърво, растящо в легендарния Кипър. Дали наистина този дворец имал порти от син камък, смесен с прах от рог на усойка, които не разрешавали на никого да внесе вътре отрова, и прозорци от такъв камък, че през него минавала светлината. Дали наистина в същия този град имало голяма кръгла постройка, където християните ядели лъвове и по чиито сводове имало окачени съвършени подобия на слънцето и на луната, големи толкова, колкото са си в природата, които се движели по своя небесен път сред птици, направени от човешка ръка, пеещи прекрасни песни. Дали било вярно, че под плочника, и той от прозрачен камък, спокойно плували самодвижещи се риби от флорентински камък. Дали било истина, че до сградата се стигало по стълба, в чието начало, в основата на едно от стъпалата, имало процеп, през който можели да се видят всички неща, които се случвали във Вселената, всички чудовища от дълбините на морето, зазоряването и свечеряването, множеството, което обитавало Последната Туле, паяжината от нишки с лунен цвят в центъра на една черна пирамида, огньовете на някакво бяло и студено вещество, което падало от небето над жарката Африка през месец август, всички пустини на този свят, всяка буква на всеки лист от всяка книга, залезите в розово над Самбатион, скинията на света, разположена между две светещи плочи, които я повтаряли до безкрайност, водни пространства като езера без брегове, кули, бури, всички мравки, които съществували на земята, една сфера, в която се възпроизвеждало движението на звездите, тайното пулсиране на собственото сърце и на собствените вътрешности и лицето на всеки от нас, когато ще бъде преобразен от смъртта…

— Кой е наприказвал толкова глупости на тези хора? — питал се възмутен Поета, докато Баудолино се опитвал да отговаря предпазливо, обяснявайки, че чудесата на далечния Запад, разбира се, били безбройни, макар понякога славата, която прехвърля, уголемявайки ги, поля и планини, да обича да преувеличава, и че със сигурност самият той можел да свидетелства, че никога не е виждал там, където залязва слънцето, християни да ядат лъвове.

— Поне не по време на пости… — тихо се изхилил Поета.

Забелязали, че тяхното присъствие било разпалило въображението на младия владетел, затворен завинаги в своя кръгъл затвор, и че ако човек живее там, където изгрява слънцето, не може да не сънува чудесата на Запада, особено — както продължил да шушне Поета, за щастие на тевтонски — ако живее в такова лайняно място като Пндапетцим.

След това дяконът се сетил, че гостите му също искат да научат нещо, и отбелязал, че без съмнение след толкоз години отсъствие те не можели да си спомнят как да се върнат в царството, откъдето според традицията произхождали, още повече че през тези векове ред земетръси и други изменения на тяхната земя били преобразили навярно планини и долини. Обяснил им колко трудно било да се премине през прохода и да се преодолее блатото, предупредил ги, че настъпва сезонът на дъждовете и че не е подходящо да се тръгва на път тъкмо в този момент.

— Впрочем моите евнуси — казал — трябва да изпратят при баща ми вестоносци, които да му разкажат за вашето пристигане и да се върнат с неговото съгласие за вашето посещение. Пътят е дълъг и всичко това ще отнеме една година, а може и повече. Междувременно вие ще трябва да изчакате пристигането на вашия събрат. Знайте, че тук ще бъдете приети според вашето високо положение.

Казал го с безизразен глас, сякаш рецитирал току-що научен урок.