Баудолино

— Или за да може да ги изпраща на смърт без угризения. Защото от думите на Праксей разбрах две други неща. Пндапетцим беше последният пост преди да започне царството на отец Йоан. След това имаше само един проход сред планините, който водеше към друга територия, и по скалите, надвесени над него, бдяха неотлъчно нубийските стражи, готови да изтъркалят каменни лавини върху всеки, който би дръзнал да навлезе в теснината. Отвъд нея се простираше едно безкрайно и невероятно опасно тресавище, в което, ако попадне човек, бива всмукан от вечно подвижната тиня или пясък и, затънал до коляно, не може да се измъкне и изчезва като удавник в морето. През тресавището имаше само един безопасен брод, но за него знаеха само евнусите, които били научени да го разпознават по определени знаци. Така че Пндапетцим беше входът, вратата, ключалката, която трябваше да насили този, който би искал да навлезе в царството.

— Тъй като вие сте били първите посетители от кой знае колко векове, тази преграда едва ли е представлявала голямо затруднение за вас.

— Напротив. Праксей се изказа твърде мъгляво по този въпрос, сякаш името на тези, които ги заплашваха, беше под възбрана, но после, с половин уста, се реши да ми признае, че цялата област живеела под заплахата на един войнствен народ, белите хуни, които всеки момент можели да се опитат да я нападнат. Ако пристигнели на вратите на Пндапетцим, евнусите щели да свикат униподите, блемите и всички други уроди, за да бъдат избити и да възпрат за известно време завладяването на града, после щели да изведат дякона през прохода, да съборят зад гърба си огромни скални маси, които да препречат напълно пътя, и сами да се оттеглят навътре в царството. Ако не успеели да се измъкнат и попаднели в плен, тъй като белите хуни можели да принудят чрез мъчения някой от тях да издаде единствения правилен път до царството на отеца, всички те били обучени преди да бъдат заловени, да се самоубият с отровата, която всеки от тях носел под дрехите си в една торбичка, овесена на шията. Най-ужасното било, че Праксей бил сигурен, че щели да се спасят във всички случаи, защото в последния момент щели да използват като щит нубийците. Според него било истинско щастие, че имали за телохранители цирконцелионци.

— Чувал съм за тях, но те са живели преди много векове, и то по бреговете на Африка. Там имало еретици, наречени донатисти, които вярвали, че Църквата трябвало да е общество на светци, но че вече всички нейни представители били продажни. Затова според тях никой свещеник нямал право да причестява и поради това били в непрекъсната война с всички други християни. Най-яростните сред донатистите били именно цирконцелионците, груби варвари от черната раса, които обикаляли поля и долини, за да търсят мъченичество, хвърляли се от скалите върху пътниците с викове „Deo laudes“ и ги заплашвали със своите боздугани, за да бъдат убити и по този начин да се сдобият със славата на саможертвата. Но тъй като уплашените хора отказвали да приемат битката, цирконцелионците първо ги ограбвали, а после им отрязвали главите. Така се говореше, но аз бях сигурен, че тези фанатици са изчезнали отдавна.