Баудолино

— Останали са само пет — отвърнал Поета все така, без да движи устни. — Но няма значение, и без това, докато се намираме в това царство, не можем да извадим другите четири.

Единствен Баудолино знаел, че с тази, която той бил взел от Абдул, главите все още били шест на брой. Извадил едната и я поднесъл на Праксей, казвайки му, че междувременно, докато чакат абаноса, леопардите и всички други прекрасни неща, биха желали той да предаде на дякона единствения спомен, останал на тази земя от светия мъж, кръстил Иисус Христос.

Праксей поел с вълнение дара, безценен в неговите очи, заради лъскавата мощехранителница, която според него явно била направена от скъпоценния жълт материал, за който бил чувал толкова да се говори. Нетърпелив да изрази почитта си към свещената реликва и с вида на човек, който цени високо всеки дар, предназначен за дякона, той я отворил без усилие (значи била главата на Абдул с вече разчупения печат, казал си Баудолино), измъкнал изсъхналия кафеникав череп, плод на уменията на Ардзроуни, и възкликнал с прегракнал от вълнение глас, че никога в живота си не бил съзерцавал по-скъпоценен дар.

После евнухът запитал с какви имена трябвало да се обръща към уважаемите гости, защото традицията им била дала извънредно много имена и никой вече не знаел кои са истинските. С голяма предпазливост Баудолино отвърнал, че поне докато не бъдат представени на отеца, желаели да бъдат назовавани така, както били известни в далечния Запад, и изброил истинските имена на приятелите си. Праксей оценил звучността на имена като Ардзроуни и Бойди, намерил за красиви имената на Баудолино, Коландрино и Скакабароци и казал, че Прасето и Кутика му напомняли екзотични земи. Прибавил, че разбира сдържаността им по въпроса за имената, и заключил:

— Сега заповядайте. Вече е късно и дяконът ще може да ви приеме едва утре. Тази вечер ще бъдете мои гости и ви уверявам, че не сте виждали досега такава богата и пищна гощавка и че ще вкусите такива дивни ястия, че ще си спомняте с презрение за всички други, които са ви били предлагани по земите, където слънцето залязва.

— Но как, като са облечени в дрипи, заради които всяка от нашите жени би разпънала на кръст съпруга си, за да получи нещо по-хубаво — промърморил Поета. — Тръгнахме и препатихме, каквото препатихме, за да открием водопади от смарагди; когато писахме писмото на отеца, на теб, Баудолино, ти се повдигаше от топази, а виж ги тези, украсени с десет камъчета и четири връвчици, а се мислят за най-богатите на света!

— Мълчи, нека влезем да видим — прошепнал му Баудолино.

Праксей ги повел към вътрешността на кулата и ги поканил да влязат в една зала без прозорци, осветена от запалени свещници, застлана с килим, върху който били поставени глинени чаши и кани. Гостите насядали с кръстосани крака върху възглавниците, наредени по страните му. Около трапезата сновели полуголи младежи, ухаещи на източни масла и безспорно също евнуси. Те поднесли на домакините съдини с ароматични смеси, в които евнусите потапяли пръсти, за да потъркат ушите и ноздрите си. След като се напръскали с тях, евнусите приканили младежите да поднесат парфюмите си на гостите, които се подчинили на местния обичай, докато Поета ръмжал, че ако някой от тях само го докосне, ще му избие зъбите с юмрук.

Вечерята се състояла от: подноси, отрупани с пити; огромно количество варени зеленчуци, предимно зеле, което не миришело прекалено силно, защото било обилно поръсено с най-различни подправки; купички със сорк — горещ черен сос, в който трябвало да топят залците (Прасето, който първи го опитал, се разкашлял така, сякаш бълвал огън от ноздрите си, а приятелите му, макар да опитали въпросния сос много предпазливо, цяла нощ били измъчвани от неутолима жажда); някаква ужасно суха речна риба, която наричали тинсирета (Я виж ти! — спогледали се нашите приятели.), оваляна в грис и буквално плуваща във врял зехтин, който впрочем присъствал във всички ястия; супа от ленено семе, наричана марак и миришеща според Поета на лайна, в която се гонели късчета пилешко, тъй зле сварени, че били твърди като гьон, при все че Праксей с гордост казал за тях, че са от метагалинарий (Я виж ти! — отново се побутнали с лакти нашите приятели.); една горчица — ченфелек, — приготвена от захаросани плодове, но в която имало повече пипер, отколкото плод. При всяко ново ястие евнусите си сипвали лакомо и мляскайки шумно, за да изразят удоволствието си, правели знаци към гостите в смисъл „Харесва ли ви? Не е ли дар небесен?“. Ядели с ръце, дори супата сърбали от шепа, като смесвали различни храни и ги лапали наведнъж. Но действали само с дясната ръка, защото не смъквали лявата от рамото на момчето, което следяло да не останат с празни чинии. Сваляли я само за да пият и като вдигали каните над главите си, изливали струята отвисоко в отворените си уста.