Баудолино

— Търсех утешителни думи, господин Никита — продължи Баудолино, — но не успявах да ги намеря. Мълчах. После му казах, че може би той, който изтърпява своя жребий в достойно мълчание, е по-велик от всички рицари, които са нападали някой град. Той ми благодари и ме помоли да го оставя сам. Но вече се бях привързал към този клетник, бях започнал да го посещавам всеки ден, разказвах му за моите някогашни четива, за споровете, чути в двора, описвах му местата, които бях видял от Ратисбон до Париж, от Венеция до Византия, и после Кония и Армения, и всички народи, които бяхме срещали по пътя си. Беше обречен да умре, без да е видял нищо друго освен скалните дупки на Пндапетцим, и аз се мъчех да го приобщя към живота чрез своите разкази. Може би дори поизмислях нещо, говорех му за градове, които не бях посещавал, за битки, в които не бях участвал, за принцеси, които не бях обладавал. Разказвах му за чудесата на земите, където се скрива слънцето. Накарах го да се възхищава от залезите над Пропонтида, от изумрудените отблясъци във венецианската лагуна, от една долина в Хиберния, където седем бели църкви се отразяват в едно мълчаливо езеро сред също така бели стада овце, разказвах му, че Пиренейските Алпи са винаги покрити с едно меко бяло вещество, което лете се разтапя, образува величествени водопади и се изтича в потоци и реки по склонове, обрасли с могъщи кестени. Рисувах му солните пустини по апулийските брегове, карах го да трепери, като му говорех за морета, по които не бях плавал никога, в които скачат риби, големи като телета, тъй кротки, че хората могат да ги яхат. Описвах му пътуванията на свети Брандан до Щастливите острови и как един ден той, смятайки, че стъпва на остров сред морето, всъщност стъпил на гърба на един кит, голям като планина и способен да погълне цял кораб, но трябваше да му обяснявам, че корабите са дървени риби, които порят водите, разперили бели криле, описах му дивните животни на моите страни: елена, който има два големи рога във форма на кръст, щърка, който лети над морята от земя до земя и се грижи за своите остарели родители, носейки ги на гърба си в небето; калинката, която прилича на малка червена гъбка, напръскана с млечнобели петънца; гущера, който е като крокодил, но толкова дребен, че може да пропълзява под вратите; кукувицата, която снася яйцата си в гнездата на други птици; кукумявката с кръглите очи, приличащи през нощта на два светилника, която се храни с маслото от кандилата на църквите; таралежа, животно, настръхнало от бодли, което бозае млякото на кравите; мидата, живо ковчеже, което произвежда понякога мъртва скъпоценност; славея, който пее по цели нощи и живее, боготворейки розата; омара, чудовище с огненочервена броня, което бяга заднишком, за да се спаси от лакомите за месото му преследвачи; змиорката, страшна водна змия с тлъсто и отлично на вкус месо; чайката, която лети над водите като Божи ангел, но крещи като демон; черния жълтоклюн кос, който говори като нас, издайник, който повтаря каквото му е поверил господарят; лебеда, който плава величествено по езерните води и умирайки, пее сладостна мелодия; невестулката, гъвкава като девойка; сокола, който се спуска като стрела връз плячката и я отнася на рицаря, който го е отгледал. Представях си блясъка на скъпоценности, които и аз като него не бях виждал — пурпурните и млечнобели петна на мурената, виолетовите и бели ивици на някои египетски камъни, белотата на халцедона, прозрачността на кристала, искрите на диаманта — а след това възславих великолепието на златото, мек метал, който може да се разточва на тънки листове, съскането на нажежените до червено мечове, когато биват потопени във водата, за да се закалят. Разказах му какви неописуемо красиви дарохранителници се виждат в съкровищниците на големите абатства, колко са високи и остри камбанариите на нашите църкви, колко високи и стройни са колоните на Константинополския Хиподрум, какви книги, изпъстрени със знаци, които приличат на насекоми, четат евреите и какви гърлени звуци издават те при четенето; как един велик християнски цар получил от един халиф железен петел, който пеел при изгрев слънце; какво представлява кълбото, което се върти, като бълва пара; как архимедовите огледала опожаряват кораби и колко е страшно да видиш нощем вятърна мелница. Разказах му освен това за Градала, за рицарите, които още го търсят в Бретан, и за нас, които ще го върнем на баща му веднага щом открием подлия Зосим.